Клейтос примигна и присви очи.
— Аз съм войник. Игрите на думи не ме интересуват. Казвам единствено, че Троя е обречена, цар Алкей.
— Предполагам, че си прав — отвърна царят с помирителен тон. — Ала миналата година говорих с цар Пелей от Тесалия. Той ми каза как няма търпение да унищожи Троянския кон и да принуди самохвалкото Хектор да целува калта в краката му. Едва вчера научих, че са се срещнали в Карпеа, но не си спомням да е ставало дума за целуване на кал.
Виждаше, че Клейтос започва да се ядосва и си даваше сметка, че не след дълго меките думи щяха да отстъпят място на твърди заплахи. С раздразнение се замисли как да успокои създанието. Да дразни посланика на Агамемнон бе забавно, но не особено мъдро.
Няколко удара по широката врата на мегарона прекъснаха разговора. Един слуга бързо я отвори само колкото да пусне един набит войник да влезе. Алкей видя, че това е капитанът на конницата му, Малкон. През сградата духаше студен вятър. От мангала полетя малко пепел, принуждавайки Клейтос да отстъпи. Малкон се приближи към царя си. Той бе нисък и широкоплещест мъж, облечен в бронзов нагръдник. Удряйки юмрук в бронята си, войникът сведе глава пред своя цар.
— Какво има, Малкон?
— До Скалата на Тетида е спрял голям… кораб, господарю. — Алкей забеляза колебанието и погледна по-внимателно капитана си. — Пътуват за Тера — продължи Малкон. — Водят нова жрица, която да служи на Минотавъра. Искат позволение да прекарат нощта на плажа и да купят провизии.
— Разбирам — отвърна царят, но умът му съобразяваше бързо. Малкон имаше правото да даде подобно позволение и не би го прекъснал, ако това бе единственият проблем. Той беше интелигентен и трезвомислещ човек, и прекъсването означаваше, че новопристигналите представляват някаква заплаха или усложняват нещата до степен капитанът да не може да вземе решение сам. Цар на някой съседен остров, може би? Той веднага отхвърли тази мисъл. Малкон веднага би го пуснал. Не, решението на капитана да му прехвърли проблема трябваше да е свързано с присъствието на микенците.
Което означаваше, че корабът бе троянски или на някой съюзник на Приам. Но защо наблягаше на това, че е голям?
Осъзнаването дойде като удар с копие, макар и изражението на царя да не се промени. Той погледна в сините очи на Малкон.
— Кораб, потеглил към Тера — каза бавно. — Толкова късно през годината. Е, както и да е, боговете изискват да им предложим гостоприемство. Нали така, Клейтос? — попита царят внезапно, обръщайки се към микенеца.
— Винаги трябва да почитаме господарите на земята — отвърна посланикът. — Иначе те ще отдръпнат благословията си от начинанията ни и ще ни обрекат на провал.
— Точно така, и прекрасно казано. — Алкей се завъртя обратно към войника и каза: — Иди и кажи на гостите ни, че са добре дошли да прекарат нощта тук. — Малкон кимна и тръгна обратно към вратата. Точно когато я достигна, Алкей извика след него:
— Има ли сред тях наши познати?
Войникът прочисти гърло.
— Еней от Дардания, господарю. Той води една от дъщерите на Приам да стане жрица.
— Подпалвачът е тук! — изрева Клейтос. — Това е нетърпимо! Армията ти трябва да го задържи. Цар Агамемнон ще те възнагради богато.
— Не мога да го задържа, Клейтос — отвърна царят. — Корабът пътува към храма на Тера и както ти сам каза преди миг, трябва да отдаваме почит на боговете. — Той се обърна към Малкон и извика: — Покани цар Еней и пътниците му в двореца тази вечер.
Войникът бързо излезе от мегарона. Алкей се обърна към посланика.
— Не бъди толкова мрачен, приятелю — каза, поставяйки ръка на рамото на микенеца. — Твоят човек Персион изглежда добър боец.
— Такъв е. И какво от това?
— Не каза ли преди малко, когато ми го представяше, че е роднина на велик микенски герой?
— Да. Чичо му беше Алектруон — герой, жестоко убит от мъжа, когото сега каниш на масата си.
— Като цар и човек, който почита боговете, не мога, независимо дали заради печалба или злоба, да преча на онези, които им служат. Боговете обаче ценят честта и смелостта над всички други добродетели, не е ли така, Клейтос?