— Разбира се. Всички го знаят.
— Персион е изгубил свой роднина. Героят Алектруон е бил от неговата кръв, а кръвта вика за мъст. Боговете със сигурност биха разбрали — и дори одобрили — ако той почете чичо си, като предизвика на дуел мъжа, който го е убил?
Светлината на осъзнаването проблесна в очите на микенеца.
— В името на Арес, да! Моите извинения, цар Алкей. Не бях прав за теб. Планът е чудесен.
Луната светеше ярко над скалите, а сребърното й сияние се отразяваше в гредите на „Ксантос” като му придаваше призрачен вид. По плажа бяха напалени огньове, но мъжете от екипажа не почиваха около тях. Мнозина носеха леки кожени нагръдници и къси мечове. Други бяха опънали лъковете си. Само готвачите бяха невъоръжени, докато приготвяха вечерята.
Хеликаон извика първите стражи при себе си и осмината мъже се събраха наблизо. Гласът му бе тих, но в тона му се долавяше напрежение, което никой от тях не пропусна.
— Трябва да смятате този пристан за вражески — предупреди ги той. — В съседния залив има две микенски галери и екипажите им сигурно вече знаят, че сме тук. Намерете си високи места по скалите и бъдете бдителни.
Седнала до огъня наблизо, облечена в дълга до глезените рокля от богато украсена зелена вълна, Андромаха го гледаше. Какво противоречие само, помисли си тя. В един миг си избухлив и непредвидим, в следващия — хладен и рационален като сивобрад ветеран. Тя се загледа в профила му, очертан от луната. Сякаш почувствал погледа й, Хеликаон внезапно се обърна и я погледна, а сапфирените му очи бяха студени и лишени от всякаква емоция.
Андромаха се извърна. Стана от огъня, изтръска пясъка от роклята си и отиде до брега. Яд я беше на себе си. Когато Хеликаон бе дошъл на носа в златната светлина на залеза, тя искаше да му каже истината — че го обича така, както няма, както не би могла, никога да обича друг. Вместо това една безразсъдна фраза бе достатъчна, за да го накара да вярва, че Хектор е онзи, когото истински обожава. Сега не можеше да стори нищо, за да върне думите си, а нямаше как да ги обясни.
Ониакус и Гершом се приближиха по пясъка. И двамата й помахаха за поздрав, а после отидоха при Хеликаон. Стражите тръгнаха към местата си по скалите и Андромаха чу как Гершом изразява тревогите си за предстоящата вечеря.
— Защо рискуваш? — попита той. — Знаеш, че там може да има микенци.
— И мислиш, че трябва да намеря някоя пещера, в която да се скрия?
— Нямам това предвид. Тази нощ си в странно настроение, Златни. Внимателно подбираш най-добрите стражи. Разполагаш защитни позиции и се приготвяш за атака. След това решаваш да се хвърлиш безцелно там, където враговете ти могат да те поразят.
— Няма планирана засада, Гершом — отвърна Хеликаон. — Те имат шампион, който иска да ме предизвика след вечерята.
— Шегуваш ли се?
— Съвсем не. Алкей прати слуга, който да ме предупреди.
— Познаваш ли този шампион?
Хеликаон поклати глава.
— Името му е Персион. Роднина е на един микенец, когото убих преди няколко години. Алкей казва, че прилича на боец.
Гершом изруга тихо.
— Чумата да го тръшне! Боец? Значи нямаш избор. — Той изгледа напрегнато приятеля си. — Трябваше да послушаш Ониакус и да отпътуваш до острова с майстора пекар.
Хеликаон сви рамене.
— И там щеше да има микенци, приятелю.
— Ами… убий го тогава бързо и без да поемаш рискове.
Златния се усмихна студено.
— Такъв е планът, да.
Те поговориха още малко, но Андромаха се оттегли със свит от страх стомах. Хеликаон щеше да участва в двубой тази нощ. Устата й пресъхна. Ако той умреше, част от нея щеше да умре с него. Дори не си го помисляй, сгълча се веднага. Той е Хеликаон, Златния. Мъжът, който стоя с Аргуриос на стълбите и се би срещу най-добрите войни на Микена. И който ги надви до един.
Тя чу стъпките му по чакълестия пясък, но не го погледна, а вместо това насочи поглед към озарените от луната вълни.
— Най-добре е Касандра да не идва на вечерята — чу гласа му зад гърба си.
— Преди малко ми каза, че не иска — отвърна тя. — Изплашена е. Казва, че там щяло да има червен демон. Не иска да го вижда.
— Червен демон? В името на боговете, състоянието й се влошава с всеки сезон — каза той с тъга в гласа.
При тези думи Андромаха се обърна към него, а зелените й очи излъчваха гняв.
— Състоянието й? Всички я мислите за луда, но тя не е. Тя наистина вижда, Хеликаон. И да, силата на виденията често почти я докарва до лудост. Касандра е още дете, а вече е видяла деня на смъртта си.