— Касандра не отиде с тях — каза той и се заоглежда наоколо внезапно изплашен. — Тя каза, че ще е с теб.
Гершом изруга. Проклетото момиче му носеше само неприятности. Двамата с Ониакус тръгнаха сред екипажа, за да питат дали някой не я е виждал. Изненадващо малко я бяха забелязали. Тъмнокоса принцеса сред множество млади силни мъже би трябвало да привлича вниманието, но тя сякаш бродеше сред тях като привидение. Един от готвачите обаче си спомни, че я е видял до тясната скална пътека, която им посочи. Тогава Гершом си спомни огъня, за който му бе споменала.
— Стон нащрек, Ониакус — каза той. — Аз ще я намеря.
Египтянинът взе меча си и тръгна в нощта.
Докато се катереше по пътеката, виждаше далече вдясно царския дворец, от който бликаше светлина. Земята отляво бе потънала в мрак, но ярката лунна светлина му разкри тясна просека нагоре към каменист хълм, ограден от дървета. Вероятно пътеката бе дело на животни, но той я последва уверено. Звуците на нощта, цвърченето на дървесни бръмбари, квакането на жаби, всичко това го обгърна, когато морето остана зад гърба му. Малки създания шумоляха в храстите, а наблизо се чуваше блеенето на невидими кози. Той започна да се поти под вълненото си наметало и спря за момент. Край ноздрите му се прокрадна лека миризма на горящи билки и той извърна бавно глава в търсене на източника й. Очите му мярнаха почти незабележимия блясък на огън, отразен в скалата над него.
Гершом се изкачи внимателно под лунната светлина и намери дълбока пещера в хълма, която гледаше на юг и бе защитена от северните ветрове. До вътрешната стена бе запален огън и димът се кълбеше под ниския таван.
— Касандра? — извика той, но не получи отговор. Привеждайки глава, влезе по-навътре в пещерата. Миризмата на огъня бе люта и в нея се усещаше едва забележим аромат на благовония. Димът пареше на очите му и той коленичи близо до каменистата земя в търсене на свеж въздух. — Касандра! — извика отново. Гласът му звучеше странно в собствените му уши. — Ка-сан-дра! — каза пак и се изкикоти, защото звукът бе наистина особен. Свлече се на пода и положи глава на ръката си, загледан в огъня.
Пламъците бяха мънички и жалки, не повече от един запален храст. Обаче листата сякаш не горяха. Огънят танцуваше по тях като впримчена слънчева светлина, но без да ги изгаря. Въпреки че бе малък, той излъчваше много топлина. Гершом несръчно разкопча иглата на наметалото си и го остави да падне. Усилието го изтощи и го накара да задиша тежко, вдишвайки още от нездраво сладкия пушек. Осъзна, че му се доспива, но очите му останаха отворени, загледани в огъня. Звуците на нощта изчезнаха. Пламъците изглежда го привличаха към себе си и умът му се изпълни с ярки цветове. А после огънят изчезна и той засънува.
Откри, че се носи под лунната светлина над дворцовите градини на Тива, и се засмя. Колко странно, помисли си. Сънувам и знам, че сънувам. Под себе си видя слугиня, която се прокрадваше с новородено бебе в ръце, увито в одеяло със златна украса. Жената плачеше, докато тичаше през тъмните пътеки, за да излезе на улицата. Гершом я разпозна, въпреки че бе по-млада, отколкото си я спомняше. Последния път, когато видя Мерисит, тя бе крехка и среброкоса, осакатена от артрита. Мила и внимателна жена, която му бе бавачка в продължение на седем години. Стана му любопитно и той проследи плачещата жена по сенчестите улици до брега на реката, където тя коленичи край тръстиките. Прегърна бебето, но главичката му се килна настрани, с отворени и невиждащи очи. На светлината на луната Гершом видя, че новороденото е мъртво. Един брадат старец в разпокъсаните дрехи на керемидчия излезе от сенките. Последва го друга жена, облечена в свободните одежди на пустинния народ. И тя имаше бебе, но то бе живо. Мерисит нежно го обви в златното одеяло и изтича обратно в двореца.
Гершом я последва до царските покои, където спеше майка му. По чаршафите имаше кръв. Царицата отвори очи. Слугинята седна на леглото и й подаде бебето, което бе започнало да плаче.
— Тихо, малки Ахмоз, сега си в безопасност — прошепна царицата.
Това е само сън, помисли Гершом, обладан от внезапен страх. Само сън.
Образът потрепери и изведнъж той вече се носеше като ястреб над пламтяща пустиня. Огромно множество прекосяваше пясъците — корави мъже с тревожни очи, жени, облечени в ярки дрехи, малки деца, които тичаха сред стада овце и кози. И сред тях египтянинът видя себе си, с посребрена брада и извита пръчка в ръце. Едно момче дотича при него, викайки нечие име.
Гершом примигна и видението изчезна, заменено отново от огъня в пещерата. Стремейки се отчаяно да избяга от пламъците, той се помъчи да стане, но се свлече отново. Горящите клонки се раздвижиха и почервеняха. Той видя огромни реки от кръв, течащи през земя на мрак и отчаяние. Видя лицето на брат си Рамзес, посивяло от мъка.