— Но всички харесват Хектор — възрази Ахил.
— Е, тук ме хвана. Когато пристигнах тази вечер, двама войници ме отведоха при теб. Кои бяха те?
— Не забелязах.
— А Хектор щеше. Освен това, ако го бях питал, щеше да ми каже имената на жените и децата им.
— Хитро от негова страна.
— Така е, но той не го прави, защото е хитро. Прави го, защото го е грижа. И затова всички го обичат.
— По гласа ти долавям, че и ти го харесваш.
— Да, така е. Истинска трагедия е да съм негов враг. Но това не е по мой избор.
— Струва ми се, че преценката ти за мъжете е добра, Одисей.
— Както и за жените, което, ако не сме внимателни, ще ни върне на темата за сестра ти. Така че сега, когато слънцето изгрява, мисля да си потърся легло.
— Ще ми отговориш ли на един въпрос преди това?
— Зависи от въпроса.
— Защо не харесваш баща ми?
— Не искам да тръгвам по този път, Ахил. Никой не трябва да застава между баща и син. Ти си чудесен млад мъж и имаш остър ум. Така че ще ти дам един съвет. Вярвай на инстинктите си и съди по това, което ти диктува сърцето. То никога няма да те предаде, Ахил.
Докато месеците война се точеха, Ахил си спомняше този съвет много пъти, особено при срещи с баща си. Като дете, той бе виждал в Пелей велик цар, могъщ и смел и не му се искаше да губи този образ. И все пак, осъзнаваше отново и отново, че се опитва да търси извинения за поведението му — за дребнавостта му, за жестокостта и най-лошото — за навика му да обвинява други за собствените си грешки. После започна ревността. Докато преди Пелей изразяваше единствено гордост от постиженията на сина си, сега той започна да го обвинява, че му „краде славата”. Всеки успех на Ахил в битка беше принизяван и омаловажаван.
Накрая, когато превзеха Тракия, а Хектор и оцелелите му войници избягаха към източните брегове, Пелей отне командването на Ахил и го прати с Одисей на Наксос, за да изтъргуват от цар Гаделос провизии зърно и месо.
— Искаш да бъда търговец? — попита той невярващо.
— Ще правиш каквото ти наредя. Агамемнон се нуждае от храна за армията. Гаделос може да се почувства поласкан, че един велик герой е част от делегацията.
— А кой ще поведе атаката срещу Хектор? Той не е обикновен военачалник. Дори самото му присъствие струва повече от сто войника.
Пелей почервеня.
— Аз ще водя атаката. Пелей, царят на Тесалия, ще порази троянеца!
Ядосан и без да се замисля, Ахил отвърна бързо:
— Досега не беше показвал кой знае какъв апетит за битки, татко.
Царят го зашлеви.
— И двете ми деца ли ми е писано да ме предадат?
Шокиран от удара, Ахил най-сетне даде глас на онова, което сърцето му чувстваше.
— Аз обичах Калиопа и не вярвам някога да е предала когото и да е.
— Куче такова!
Ръката на Пелей отново полетя, но този път синът му го хвана за дебелата китка.
— Никога повече не се опитвай да ме удряш — каза той със студен глас.
Тогава видя страха в очите на баща си и последните останки от детското възхищение изчезнаха като мъгла на слънце. Пелей облиза нервно устни и се насили да се усмихне.
— Съжалявам, синко. Напрежението от войната… Знаеш, че те ценя повече от всеки друг. Гордостта ми от теб няма граници. Но позволи и на мен малко гордост — примоли се той. — Аз ще заловя Хектор и ще донеса победа. Ти трябва да идеш в Наксос, иначе мъжете ще кажат, че победата над троянеца е твое дело. Направи го за мен!
Натъжен и отвратен от мазния му тон, Ахил отстъпи.
— Ще следвам желанията ти, татко. Добре ще е да се махна от тук за известно време, а и харесвам историите на Одисей.
— Той е дебел лъжец, безполезен и суетен. Не слушай лъжите му, момче.
Ахил не обърна внимание на коментара.
— И помни, татко, че Хектор няма равен. Когато го приклещиш, боят ще е до смърт. Не може да има отдръпване или отстъпление. Той е лъв. Хванеш ли го за опашката, само един от двама ви ще си тръгне жив.
Ахил напусна двореца на следващия ден и отпътува с „Кървавия ястреб” — тясната бойна галера, управлявана от ветераните на Итака, служили на Одисей в продължение на много години. Младият войн се опита да се държи приятелски с тях, но както винаги те му се възхищаваха, държаха се почтително, ала на разстояние.
Дните в морето, прекарани в насилствено бездействие, в началото го напрягаха и отегчаваха, но той малко по малко се отпусна и започна да вижда защо Великата зеленина толкова запленява моряците. Обширното вечно море освобождаваше ума от дребнавите мисли и суетни амбиции.