Сега, докато седеше на плажа на Наксос и слушаше Одисей, той осъзна, че няма особено желание да се връща в Тракия или дори да продължава войната с Троя. Част от него искаше просто да бъде моряк — гребец, странстващ из моретата.
Одисей завърши историята си сред бурни аплодисменти, а после слушателите се развикаха за още.
— Твърде стар и изморен съм, за да продължа — отвърна Грозния цар и ги остави, за да отиде до един готварски огън.
Ахил забеляза, че неколцина войници го приближават. По време на разговора Одисей се вцепени като статуя и младият войн се зачуди какво ли му казват. Още хора от екипажа се струпаха наоколо. Ахил видя, че Одисей го поглежда за миг. Очевидно новините бяха важни. Помисли си дали да не иде при другите, но в този момент царят ги остави и сам тръгна към него. Ахил стана, за да го поздрави.
Одисей изглеждаше шокиран. Лицето му бе посивяло и но него бе избила пот. Той погледна Ахил в очите и въздъхна.
— Пристигнаха вести за битката на баща ти с Хектор — каза накрая.
По изражението му младежът разбра, че новините не са добри.
— Мъртъв ли е?
— Да. Съжалявам, момко. Хектор го е унищожил заедно с армията му на място, наречено Карпеа.
Одисей се умълча. Ахил извърна поглед, загледан над нощното море.
— Боях се от това — каза той тихо. — Опитах се да го предупредя. Но той беше жаден за слава. Достойно ли е умрял?
Одисей сви рамене.
— Не чух всички подробности, но ти трябва да се връщаш. Цар Гаделос още е неутрален. Утре ще видим дали не може да задели една галера да те отведе на север.
— Ти няма ли да дойдеш с мен?
Одисей поклати глава.
— Има още новини, Ахил. Трябва незабавно да се върна на Итака.
Младежът се вгледа в пепелявото лице на стария цар и разбра, че не смъртта на Пелей го е потресла така. Одисей изглеждаше състарен с десет години.
— Какво е станало, приятелю?
— Пиратска флотилия с неколкостотин войни е нападнала острова. Хванали са моята Пенелопа.
За миг Ахил не каза нищо. Войнският му ум обмисляше проблема.
— Ти разполагаш само с четиридесет мъже — каза накрая. — Трябва да поискаме помощ от критянските галери или да намерим войни на континента.
Одисей поклати глава.
— Критяните имат заповеди да патрулират морето около Наксос. Само пряка заповед от цар Идоменей може да промени това. А той е далече, сражава се край малката Тива.
— Значи ще се изправиш срещу тях само с един кораб?
Очите на Одисей запламтяха.
— Пенелопа е любовта на сърцето ми и светлината на живота ми. Ще отплавам на зазоряване.
— Тогава ще дойда с теб, приятелю.
Старецът бе трогнат. Той се пресегна и положи длан на рамото на Ахил.
— Благодаря ти за това, момко. Наистина. Но сега ти си цар и мястото ти е у дома, а не да водиш битките на друг човек.
— Не, Одисей, грешиш. Станах мъж преди да стана цар, а никой истински мъж не си тръгва, когато приятелят му е в нужда. Така че стига спорове. Идвам с теб.
Грозния цар въздъхна.
— Не мога да кажа, че не съм облекчен. Добре тогава. Отплаваме утре сутрин. Трябва да намеря един човек, който може да ни помогне?
— Войн с голяма армия?
— Не — отвърна Одисей. — Стар пират на име Секундос.
X
БЛАГОСЛОВЕНИЯТ ОСТРОВ
Върховната жрица на Тера се изкачи до върха на скалите, както всяка вечер в продължение вече на четиридесет години, в огромната сянка на Храма на Коня, и загледа спускащото се над морето слънце. Ако беше лято, щеше да гледа залеза точно под огромната глава, но с напредването на зимата, Дъгата на Аполон ставаше все по-плитка и вместо това трябваше да се задоволи с една скрита от стихиите пейка, обърната на югозапад.
Тя се усмихна при мисълта за Дъгата на Аполон. Не че не вярваше в бога на слънцето. Напротив. Ифигения вярваше във всички богове, особено в полубога под острова, чиято ярост храмът бе издигнат да усмирява. Усмивката й бе пробудена от мита за това как златният Аполон се качвал на огнената си колесница всеки ден и прелитал през небето, преследвайки блуждаещата си сестра, девицата Артемида, чиято бяла колесница е луната. Що за глупости. Сякаш двама богове ще хабят безсмъртието си в подобно безсмислено занимание.
Изведнъж остра болка прониза гърдите й. Ифигения извика и залитна. Лявата й ръка се сгърчи в агония. С препъване стигна до пейката и се свлече на нея. Бръкна в една кесия на кръста си, извади щипка прах и я постави върху езика си. Вкусът бе остър и горчив, но тя погълна праха и остана неподвижна, поемайки дълбоки успокояващи глътки въздух. След малко болката отшумя, въпреки че ръката продължи да я боли още известно време.