Тя се отпусна на пейката с ръка на гърдите. Въпреки че нямаше търпение да разбере защо е пристигнал „Ксантос”, вече нямаше сили да слезе до пристанището. Това беше проблем, тъй като мъжете на Благословения остров нямаха право да пристъпват отвъд дървената приемна на черния плаж. Така че трябваше или да позволи на Подпалвача да се качи до храма, или да използва посредници, за да разбере каква е целта му. Да допусне мъж в храма — особено толкова зъл, като него — щеше да е светотатство, но да зависи от други, които не разполагаха с хитростта й, би представлявало риск и можеше истинските цели на посещението му да не бъдат разбрани.
Освен това мъж, допуснат до острова, не бе напълно нечувано събитие. Приам бе влязъл в храма преди четиридесет години. Тогава Ифигения бе на четиринадесет, току-що пристигнала на Тера, и с любопитство наблюдаваше силния цар и младата му царица — жена с тъмна красота и още по-тъмни амбиции.
Жрицата положи длан на огромното копито на коня.
— Тогава ти бе невероятно впечатляващ, приятелю — каза тя, удивлявайки се за кой ли път на изкусността на строителите. Майстори от Троя и Хатушаш бяха издигнали основното тяло на храма от варовик — огромна правоъгълна сграда с кула в единия край. После опитни дърводелци от Кипър и Атина бяха оформили дървените греди около него, създавайки поне от разстояние илюзията за крака, врат и огромна глава. Египетски художници бяха дошли на Благословения остров, за да покрият дървения кон с варовик, а после добавиха бои, за да му вдъхнат живот. Много от боята сега бе паднала и през нея се виждаше голото дърво, напукано и изкривено. От морето обаче белият дървен кон все още изглеждаше невероятен — могъщ страж, пазещ острова.
Ифигения стана отново и отиде до края на скалата. Оттам виждаше огромната галера с черния кон на платното, изтеглена на брега. Наоколо се мотаеха мъже. Скоро щеше да разбере защо.
Жрицата се разгневи много, когато царица Хекуба нареди Андромаха да бъде пратена в Троя. В момичето имаше сила и енергия, които не биваше да се хабят, за да служат на мъжките амбиции. Самата Андромаха беше бясна. Тя нахлу в храма и нападна Ифигения.
Усмихна се нежно при спомена. Зеленооката Андромаха се боеше от нея, също като останалите жени тук. Ала силата на духа й бе такава, че можеше да надвие този страх и често го правеше, за да се бори за онова, в което вярва. Ифигения се възхищаваше на момичето за начина, по който се държа в онзи ден. Тя затвори очи и си представи разярената млада жрица. Любимата й Калиопа стоеше наблизо, напрегната и със сведен поглед.
Андромаха отказа да напусне Тера и Ифигения се опита да обясни, че обстоятелствата са специални.
— „Специални”? — извика Андромаха. — Ти ме продаваш за златото на Приам! Кое му е специалното на това? Жените се продават още откак боговете са били млади. Но винаги от мъже. Това очакваме от тях. Но от теб!
И това я нарани, като кинжал, забит в корема й. Ифигения бе прекарала десетилетия в борба да опази Тера независима от силата на царете. Понякога за това се искаше смелост и упорство, но най-често бяха нужни компромиси.
Вместо да се опита да усмири Андромаха и да я принуди да й се подчини, върховната жрица заговори меко, а думите й бяха пълни с тъга.
— Не е само за златото на Приам, Андромаха, но за всичко, което това злато символизира. Без него няма да има храм на Тера, нито принцеси, които да успокояват звяра долу. Да, щеше да е чудесно да можем да игнорираме желанията на могъщи мъже като Приам и да изпълняваме дълга си тук необезпокоявани. Такава свобода обаче е сън. Ти вече не си жрица на Тера. Ще напуснеш утре.
Андромаха не възрази повече, което показваше, че е помъдряла по време на двете си години на Благословения остров и най-накрая започва да разбира нуждата от компромиси.
Ифигения обаче не очакваше от нея да прояви подобно разбиране, когато се върнеше на Тера тази пролет. Щеше да побеснее, щом разкрие предателството. Ала яростта й нямаше значение пред нуждите на Тера. Сигурността на храма бе преди всичко. И много по-важна от всеки един живот, взет поотделно.
Накрая чу пръхтенето на магарета и тракането на копита. Жрицата се надигна и отново се върна до края на скалата. Видя три фигури на магарета, които бавно се качваха по извитата пътека от пристанището. Водеше ги жрицата Колеа. Беше се обърнала на седлото и говореше с другите — тъмнокосо момиче, което Ифигения не познаваше, и… Андромаха.
Старата жрица вдигна ръка към сърцето си. Андромаха, тук? Вече? През зимните морета чак от Троя?