— Не! — прошепна тя. — Твърде рано е. Прекалено рано.
Андромаха седеше на гърба на малкото магаре, докато то бавно се катереше по стръмната тясна пътека. Далече долу „Ксантос” бе изтеглен наполовина на черния плаж. Около него се суетяха мъже, които от тази височина изглеждаха не по-големи от насекоми.
Тя погледна назад към Касандра. Посетителите, които се качваха по опасната пътека, обикновено седяха нервно на гърбовете на магаретата, осъзнавайки, че и най-лекото подхлъзване на копито би ги запратило към смъртта. Не и Касандра. Тя сякаш сънуваше, отворените й очи гледаха някъде надалече.
Долу на плажа, когато Андромаха нареди на Ониакус да донесе богато украсената кутия от мястото й в трюма, Касандра отиде с него и се върна със стара платнена чанта, която бе заметнала през рамо.
— Какво носиш там? — попита Андромаха.
— Подарък за един приятел — отвърна момичето и се усмихна срамежливо.
— Не можеше ли да го донесеш в по… подходяща чанта? Върховната жрица е силна и свирепа жена. Ще дебне за неща, които би могла да приеме за обида към нея и ордена.
— Ти не я харесваш — каза Касандра.
Андромаха се засмя, но в звука нямаше радост.
— Никои не харесва Ифигения, сестричке. Също като брат си Агамемнон, тя е студена, корава и безчувствена.
— Просто те е яд, защото е позволила на баща ти да те прати в Троя.
— Тя ме продаде за злато.
Касандра отнесе чантата си и тръгна към двете жрици, пратени да ги следват. Андромаха познаваше едната от тях — Колеа, по-младата дъщеря на царя на Лесбос. Тя бе дошла в същия сезон като нея. Колеа, с дългата си тъмна коса, вързана на конска опашка, бе по-висока и стройна, отколкото Андромаха си я спомняше. Жрицата се усмихна за поздрав. Другото момиче бе на възрастта на Касандра, със светла коса и лунички. Изглеждаше изплашена.
Хеликаон прекоси пясъка, за да застане до Андромаха. Тя усещаше с болезнена яснота топлото му тяло, което почти не се докосваше до нейното. Всеки път, когато заговореха от онази нощ на Миноя насам, тя потрепваше при звука на гласа му. Боеше се, че се е изчервила, и сведе глава.
— Хектор и Приам вярват, че тази покана вони на предателство — каза той тихо, а тревогата караше гласа му да звучи по-плътно. — Боят се, че са те примамили на Тера по заповед на Агамемнон. Но нито тук, нито в околността има други кораби, освен една малка търговска галера от Египет. Не познавам Върховната жрица, така че не мога да съдя за мотивите й. Но ти можеш.
Андромаха погледна в сапфирените му очи и видя, че са замъглени от напрежение.
— Тя не ме харесва — отвърна, принуждавайки се да говори твърдо и ясно. — И сигурно има собствени причини да ме иска тук. Но вече обсъдихме това подробно. Възможно е да е капан. Но тя е на първо място Върховна жрица на Тера, и чак след това микенка. Не вярвам, че ще изпълнява волята на брат си, ако това би застрашило репутацията на Благословения остров. По-вероятно е да иска да ме накаже, а не да ме предаде.
— Искаш да кажеш чрез Калиопа? — попита Хеликаон, посочвайки украсената кутия. Тя кимна. — Кога ще се върнеш, обич моя? — прошепна той тихо.
— На сутринта.
— Ще те чакам на зазоряване.
— Ще дойда.
— Ако не дойдеш, аз ще дойда за теб с хората си. Погрижи се старата вещица да го разбере.
— Тя е дъщеря на Атрей и принцеса на Микена. Ще го разбере и без да й се казва. Не прави нищо прибързано.
Хеликаон се наведе към нея и докосна косата й, след което потупа кутията.
— Прибързаните действия могат да се окажат необходими, ако вещицата разбере, че я лъжеш.
Устата й пресъхна.
— За какво говориш?
— Познавам те, Андромаха — прошепна Хеликаон. — Ти никога не би предала душата на приятелката си в служба на някакво чудовище. Не си такъв човек. Къде намери тези кости?
— Ксандер ми ги донесе. Череп и бедро на убиец.
Хеликаон се ухили.
— Е, двамата с Минотавъра ще си допаднат.
Ифигения стоеше сама в студената зала на големия храм. Богато украсеният стол с висока облегалка бе неудобен, но Върховната жрица вече нямаше сили да стои права твърде дълго.
Когато двете посетителки най-сетне пристигнаха, те пристъпиха от ярката слънчева светлина в храма и замижаха, докато очите им се нагаждаха към здрача вътре. Андромаха, чиято кося блестеше в червено на светлината от входа, бе облечена в зелено и носеше само кутия от абанос. Тъмната коса на Касандра също бе разпусната. Лицето й бе бледо и изпито, а очите й — трескави, докато примижаваше срещу почти пълния мрак. После тя пусна на пода стара платнена чанта.