— Защо тогава? — попита Андромаха. — И не ми говори за бедната Елена и великата любов, която Менелай спонтанно е развил към нея.
Жрицата се усмихна студено.
— Не, Елена няма особена роля в това… въпреки че ако Приам я беше върнал, армиите на Агамемнон нямаше да са толкова могъщи. Ала това вече няма значение. — Тя погледна в зелените очи на Андромаха. — Знаеш ли какво бе изрисувал баща ми на щита си?
Младата жена се намръщи.
— Доколкото съм чувала, змия.
— Змия, която изяжда собствената си опашка — уточни Ифигения. — Атрей имаше сухо чувство за хумор. Генералите му винаги го подканяха да напада и завладява други земи. Баща ми е водил много войни, но винаги само срещу онези, които са ни заплашвали. Армията е като огромна змия. Трябва да бъде хранена и да има мотивация. Колкото повече земи контролира един цар, толкова по-голяма трябва да бъде армията му. Колкото по-голяма е, толкова повече злато е нужно, за да я поддържа. Разбираш ли? С всеки следващ завладян град, през който преминава завоевателят, съкровищата му нарастват, но нараства и армията му, за да удържи завладените земи. Атрей разбираше това, оттам идва и змията. Защото когато една армия не бъде нахранена и не й се плати, когато не е мотивирана, тя се обръща срещу самата себе си. Така че един завоевател е принуден да пренася войните си все по-далече и по-далече от дома.
Ифигения вдигна ръка и извика. Иззад една колона незабавно се появи жрица, която притича до нея.
— Вода — нареди старата жена. Жрицата изтича до другия край на залата и се върна с кана и сребърна чаша. Ифигения взе чашата и отпи дълго, а после върна вниманието си на Андромаха. — Агамемнон вече няма избор. Трябва да построи империя… или да падне под ножа на някой узурпатор от собствената си армия.
— Но в микенските земи има златни мини — възрази младата жена. — Всички знаят, че Агамемнон е богат дори и без завоеванията.
— Да, три мини — отвърна Ифигения. — Само една от тях все още доставя достатъчно злато, за да плати дори за миньорите. Най-голямата, която някога бе най-богата, се срина от собствената си тежест преди два сезона.
Андромаха беше шокирана.
— Да не би да искаш да кажеш, че Агамемнон няма злато?
— Има плячкосано злато, но не достатъчно. Има взето назаем злато, но не достатъчно. Има обещано злато, при това твърде много. Единствената му надежда е Троя да бъде победена и богатството на града да падне в ръцете му. А това ще стане, Андромаха. Войните, които води, ще са повече от звездите по небето. С тях ще е и Ахил, който — също като Хектор — никога не е бил побеждаван в битка. И коварният като лисица Одисей, смъртоносен по време на война. Стария Острозъб също ще е там. Може и да е алчен, но Идоменей е войн, от когото всеки трябва да се бои. Троя не може да се опълчи на всички тях.
— Това, което казваш, може да е истина — отвърна Андромаха, — но знаеш, че не бих… че не мога да изоставя сина си.
— Разбира се, че знам — отвърна Ифигения с тъга. — Напролет нямаше да имаш избор, а до края на лятото нямаше да има къде да се върнеш. Но сега не мога да те спася. Изморена съм, Андромаха. Но ти си млада и силна. Така че вземи костите на Калиопа, отнеси ги до вечнозелената горичка и отлей вино за помен. Знаеш ли, аз я харесвах. Беше страдала много, преди да дойде тук.
Жрицата протегна ръка към Касандра.
— Помогни ми да стигна до леглото си, дете. Боя се, че в тези стари кости почти не е останала сила.
Касандра я прегърна през кръста.
— Един ден няма да имаме кости — каза момичето щастливо. — А прахът ни ще се носи сред звездите.
XI
ПОВИКЪТ НА СЪДБАТА
Тази нощ Хеликаон спа на пресекулки. Тревогите за Андромаха пречеха на почивката и изкривяваха сънищата му. Озова се в мрака, сякаш на дъното на дълбок кладенец. Виждаше Андромаха високо над себе си, озарена от светлина, с разпусната коса и ръце, протегнати към него. После тя се озова в обятията му и той усещаше извивките на тялото й и миризмата на сол в косата й, но Андромаха бе студена като камък и той осъзна, че е мокра до кости, а лицето й е бледо и безжизнено. Хеликаон извика, но гласът му бе писклив като на чайка и нямаше как да й помогне.
Събуди се със стон и отхвърли одеялата. Огънят бе почти изгаснал и на плажа бе студено. Около него мъжете спяха, притиснати един до друг в търсене на още топлина. Хеликаон погледна нагоре към огромния кон на скалата. Нощта бе ясна, а звездите светеха ярко около полумесеца. Лицето на коня се виждаше добре на лунната светлина.
Той потрепери и се изправи, разтърквай ръцете си, за да ги стопли. Нямаше да успее да заспи отново. Вместо това реши да чака Андромаха и да е готов да изкачи скалната пътека, за да я намери. Беше си казал, че ще изчака до първата светлина на зората, но нямаше търпение да я види отново и се безпокоеше за безопасността й.