— Да — съгласи се той. — И ги ценя всичките.
— Одисей сред тях ли е?
Хеликаон се усмихна.
— На първо място. Той е най-великият човек, когото някога съм срещал.
Андромаха въздъхна.
— Тогава трябва да поговорим.
XII
ПРОСЯКЪТ И ЛЪКЪТ
В мегарона на брулената от ветрове Итака пиратите се наслаждаваха на вечерните си забавления. Мнозина бяха излезли на двора, търсейки топлината на огньовете, където овцете на Одисей се печаха на шишове, но повечето се бяха струпали в залата, смееха се, караха се, ядяха и пиеха. Неколцина вече бяха окапали на студения каменен под. От време на време имаше свади и размяна на юмруци, но все още никой не бе умрял тази нощ, помисли Пенелопа със съжаление. А и количеството на умиращите всеки ден при подобни импровизирани битки с ножове се компенсираше от новодошлите. През последните няколко дни бяха пристигнали повече от стотина от тези морски отрепки, привлечени през зимните морета от историите за гостоприемството на Итака. Към тях се присъединиха и членове на племето сикули — жители на Огнения остров на запад — сурови и диви мъже с татуирани лица и оръжия от извит бронз.
Царицата стоеше прикована към богато украсения дървен трон и се опитваше, както всяка нощ, да се дистанцира от събитията около себе си. Макар и изтощена, тя държеше обръснатата си глава високо, насочила поглед към отсрещната стена, където, незабелязван от никого, висеше огромният боядисан щит на бащата на Одисей. Опита се да насочи мислите си далече от болката в счупените пръсти, пулсирането на завързаните китки и постоянния сърбеж от въшките, пъплещи сред дрипите, които я принуждаваха да носи.
Пенелопа концентрира вниманието си върху щастливите дни, когато двамата с Одисей бяха млади, и в ума й се появи лицето на сина й Лаерт. В първите години след като момчето умря, тя го виждаше само застинал в смъртта, но сега откри, че си спомня точния цвят на очите му и можеше да усети отново мекотата на бузата му до устните си. Виждаше идеално изражението на лицето му, когато баща му влезеше в стаята. Не минаваше и ден без да си спомни за сина си, но сега мислите за него я успокояваха и я спасяваха поне за няколко безценни мига от това безкрайно мъчение.
Както винаги, умът й не спираше да я предава, подклаждайки безплодни надежди, че Одисей ще влезе с уверена крачка през вратите на мегарона, размахал меч, и ще си проправи път до нея, ще я освободи от оковите й, за да я вземе в безопасността на огромните си ръце. Идеята бе като извадена от историите, които самият той разказваше в тази зала през нощите, когато огънят се издигаше високо, а царицата бе заобиколена от онези, които обичаше. След това обаче студеният разум си пробиваше път през подобни мисли. Одисей бе вече възрастен, почти на петдесет. Дните на великата сила и неуморност бяха останали в миналото. Ставите го боляха през зимата и след всеки изтощителен ден той сядаше в удобния си стол с тежката благодарна въздишка на старец.
Времето, този крадец, бавно отнемаше жизнеността на мъжа, когото обичаше, и тя знаеше, че ако той дойде за нея, старото му тяло ще го предаде на тези зли млади мъже, къпещи се във властта, която младостта им дава.
После идваше отчаянието и тя започваше да се моли: Не идвай, Грозни царю! Веднъж в живота си направи нещо умно и стой на разстояние. Почакай до пролетта и доведи армия, за да отмъстиш за мен. Моля те, не идвай сега!
Ала той щеше да дойде. Пенелопа знаеше това със сигурност. При все коварството, интелекта и хитростта си, Одисей беше заслепен от обичта си към нея.
Мислите й се насочваха към самоубийство. Ако той знаеше, че е мъртва, Одисей пак щеше да дойде, но с по-ясен ум, насочен единствено към отмъщението. Щеше да изчака, докато събере флотилия и е в състояние да убие всеки пират на Итака по десет пъти. Ако само успееше да хване нож, остра пръчка или нещо подобно, Пенелопа щеше да се промуши незабавно. Ала в мига, в който си помисли това, тя усети как бебето се движи в нея, и очите й се изпълниха със сълзи. Мога да убия себе си, ни не и теб, мъничък мой.
— Е, Ваше Величество, ще ни направите ли честта да ядете и пиете с нас тази вечер? — попита омразният глас.
Погледът на царицата с нежелание се фокусира върху изпитото жестоко лице на Антиной, нейният похитител и мъчител, докато той се покланяше изящно пред нея. Пиратът беше млад, на не повече от двадесет лета, ала въпреки това бе коварен и безскрупулен. Струваше й се, че лудостта в очите му може и да е престорена, но тя караше по-старите пирати да стъпват внимателно около него. Косата му бе тъмна и дълга, с една тънка плитка, украсена със златна нишка, която висеше от дясното му слепоочие.