— Но не е ли нашата пехота най-добрата? — възрази Политес. — Със сигурност Скамандрийският и Хераклионският гарнизон, както и твоите илионци могат да спрат всяка армия? Всички те са велики войни.
Антифон поклати глава.
— Ако се изключат орлите, нямаме пешаци, които да се мерят с микенците — призна той. — А пехотата ни се състои основно от хитски и фригийски наемници и долнопробната им броня. Микенците ще преминат през тях като коса през дълга трева. Само Хектор и Коня могат да победят елитните войни на Агамемнон. Микенците са най-добрите бойци на света, но са тежко бронирани и реагират бавно. Само конна атака може да разчупи формацията им и да ги разпръсне.
Политес кимна.
— Но орлите на татко могат да ги надвият, нали?
— Да, но имаме само триста от тях. Микенската пехота наброява хиляди и повечето от тях са ветерани от десетки войни. Те са смъртоносни, Политес, и знаят как да печелят. Тренирали са много в това направление.
Антифон погледна към града. Настроението му беше безрадостно. От досега му със смъртта насам той благодареше ежедневно на боговете за живота си и посрещаше всяка сутрин с решителното желание да изцеди цялото възможно удоволствие от предстоящия ден. Но сега, за пръв път от години насам, чернотата заплашваше да го погълне. Започнало като кротко интелектуално упражнение, обсъждането на защитата на Троя с брат му разцъфтя в злокобната заплаха на бъдещето. В ума си виждаше вражеските лагери из равнината на Скамандър, реката — почервеняла от кръв, Долния град — празен и изоставен, и микенците, прехвърлящи стените на Троя.
— Ние също знаем как да печелим — каза окуражаващо Политес. — А великите стени са непревземаеми. Градът не може да падне.
Антифон се обърна към него.
— Ако микенците достигнат стените, братко, Троя няма да оцелее. В града има само два кладенеца. Повечето ни вода идва от Скамандър. И колко дълго ще можем да храним народа си? Няма да преживеем лятото. В крайна сметка ще се появи предател. Винаги се намират. Дарданос не бе превзет с обсада, нали помниш? Само един предател бе достатъчен и вражеските войски просто влязоха в крепостта.
Той замълча. Аз бях предател, помисли си, последния път, когато Агамемнон се опита да завладее Троя. Заради арогантността си, почти причиних смъртта на царя и падането на града под властта на чуждестранна армия. Само смелостта на героя Аргуриос бе предотвратила това. Двама троянци заговорничеха да съборят Приам, а един микенец спаси града. Боговете обичат елегантните иронии.
Антифон се усмихна мрачно, опитвайки се да се разведри и проклинайки самосъжалението си.
— Ако бях останал дебел, можех да застана зад Скейската порта и цялата микенска армия нямаше да успее да я отвори.
Политес се засмя.
— Значи трябва да се връщаме у дома, при планините медени сладкиши.
Едрата жена вървеше по улиците на Долния град с кошница медени сладкиши в ръка. Мнозина от по-старите търговци я поздравяваха. Тя ги познаваше до един. Тобиос, бижутера, с боядисаната му коса, Паликос, продавача на плат, Раша — източеният търговец на месо, и всички други. За тях тя все още бе Голямата Руж, слугинята на Афродита.
Но тези дни вече си бяха заминали. Тя беше женена за Банокъл — войник от Троянския кон. Усмихна се. Генерал, моля ви се. Мислите за съпруга й я топлеха, докато вървеше в утринния студ.
Когато бе още млада и красива, тя мечтаеше да се омъжи за някой богат мъж, висок и привлекателен, и да живее в дворец със слуги, които да се грижат за нуждите й. Щеше да си взима парфюмирани бани и да носи роби, украсени със скъпоценности. Обожанието на съпруга й щеше да е по-ярко от лятното слънце и тя щеше да ходи из Троя като царица от легендите. Такива мечти имаха младите. Жената от онези времена вярваше, че никога няма да остарее. Че никога няма да дойде ден, когато мъжете не я желаят, когато един поглед от виолетовите й очи не може да плени сърцата им.
Ала този ден бе дошъл, промъкнал се незабелязан през сенките на живота й. Богатите клиенти намаляха и Руж откри, че е започнала да работи c чуждоземните моряци, простите войници или бедните търговци и пътешественици.
Докато не дойде нощта, в която Банокъл нахлу в живота й.
Руж вървеше към малката си уютна къща на Улицата на грънчарите и по пътя се бе озовала на площада, където за пръв път видя микенския войник. Беше мъртвопиян, в компанията на крадци и главорези. Извика я и се запрепъва към нея.
— В името на боговете — каза тогава. — Мисля, че ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.