После се появи друг кораб. И още един.
Светлината на зората озари небето в червено, докато още и още галери излизаха от мъглата.
Двадесет.
Тридесет.
Тимеон ги наблюдаваше тихо. Видя на палубите им бронирани мъже, които го гледаха смълчани. Вятърът се усили и мъглата изчезна. Старият рибар видя, че морето е пълно с кораби. Твърде много, за да ги преброи.
И в този момент разбра кои са те. Микенците бяха дошли и светът се бе променил.
Сърцето на Тимеон сега биеше като барабан. Страхът потече във вените му. Колко време щеше да мине, преди тези злокобни войни да решат да го убият?
Една галера мина край малката му лодка. Той вдигна очи и видя набит мъж с посребряла червена брада. До него имаше стрелци с поставени на тетивите стрели.
— Добър улов, рибарю — извика мъжът. — Тази нощ си бил късметлия.
Устата на Тимеон пресъхна.
— Не се чувствам голям късметлия — отвърна той, решен да не позволява на тези убийци да видят ужаса му.
Мъжът се усмихна.
— Разбирам те. Донеси улова си на брега и аз ще се погрижа да ти платят за него. Когато стигнеш, кажи на мъжете там, че Одисей те праща. Никой няма да те нарани. Имаш думата ми.
Одисей даде знак на моряка до себе си и греблата на галерата се спуснаха във водата. После тя продължи пътя си.
С натежало сърце Тимеон опъна изпокъсаното си платно и тръгна след нея.
XV
РАЖДА СЕ ЛЕГЕНДА
На изхода на тесния проход, водещ от Залива на Херкулес към равнината на Скамандър, бе построено здраво дървено укрепление. Цар Приам бе наредил да го издигнат, за да удържат прохода. Пазеха го петдесет войника от отряда на Хераклион. В случай на нахлуване ролята им бе двояка — да издържат колкото може по-дълго, докато пратят вест до града, и да спасят и отведат в безопасност онези от царското семейство, които се намират в двореца Царска радост.
През деня портите на укреплението бяха отворени и пропускаха търговци с каруците им надолу до плажа, където да съберат улова от риба. Нощем ги затваряха и по стената патрулираха стражи.
Тази нощ двама новодошли войници заместиха изморените си другари в уречения час. Първият беше Сефас, който се смяташе за умен мъж с многобройни качества, които завистливите му началници постоянно пренебрегваха. Вторият бе млад новобранец, когото Сефас държеше под крилото си. Момчето го боготвореше и той не пропускаше повод да подхрани това обожание.
Тази нощ войникът бе изморен. Беше прекарал деня в Троя, където заведе младежа до един бардак, използван от войниците. Там пиха вино и изхарчиха всичките пари на младока. Когато се върнаха в укреплението, Сефас обеща на другаря си, че ще спечели всичко обратно на игра на кости. Така че вместо да почиват, те играха до полунощ. В началото късметът му бе лош, но после се промени и той си тръгна с кесия, пълна с пари.
Момчето гледаше играта.
— Беше невероятен — каза той на Сефас. После се прозина. — Толкова съм изморен.
— Не бой се, момко, уредил съм да вземем смяната преди съмване. Ще си наваксаме със съня.
— Не можем да спим на пост — каза нервно момчето.
Сефас поклати глава при тази наивност.
— Имаш още много да учиш за войниклъка. Не бой се. Дръж се за мен и ще те науча.
Сега, когато бяха горе, той зачака, наблюдавайки вратата към колибата на офицера.
— Обзалагам се на един медник, че той ще излезе преди да успееш да преброиш до двадесет — предложи на момчето.
— Нямам никакви пари.
— Твърде късно е, така или иначе — отвърна Сефас с усмивка.
Под тях вратата се отвори и офицерът излезе, поставяйки бронзовия си шлем на главата. Той прекоси откритото пространство и се качи по тесните дървени стълби.
— Студена нощ — отбеляза.
— Да.
Офицерът погледна към морето.
— Много мъгла. — Вдиша шумно. — Бъдете бдителни, Сефас.
— Разбира се — отвърна войникът.
Добра смяна! В мрака мърдаха само гризачи. Цялото това представление беше загуба на време. Ако микенците дойдеха, те щяха да влязат през Залива на Троя и да обсадят града. Всеки с малко усет за стратегия разбираше това.
— Браво на вас — каза офицерът и се обърна, за да слезе по стълбите. Сефас го изпроводи с поглед, докато вратата на колибата не се затвори зад гърба му.
— Е, той отиде да спи — каза на младежа. — Така че нека и ние се опънем да си починем малко.