— Сигурен ли си?
— Няма да дойде повече. Никога не го прави. Вече е заспал.
— Е, аз съм изморен.
— Излягай се, момко. Ще дремнем и ще станем много преди някой друг да е дошъл. Не бой се. Аз спя леко. При първия звук ще се събудя и ще съм в готовност. Двадесет години служба са се погрижили за това.
Момчето се опъна на дървения под. Сефас огледа за последно празния плаж, после седна с гръб опрян в стената на укреплението.
И затвори очи.
Ахил стоеше на носа на водещия кораб, докато нахлуващата флотилия се плъзгаше към Залива на Херкулес на звездната светлина. Облечен в тъмна туника и с два меча, препасани на бедрата, той се наведе през парапета, загледан през мъглата в опит да види вражески галери, които биха могли да патрулират наоколо.
Забеляза само малка рибарска лодка и старец, който хвърляше мрежата си. Рибарят погледна нагоре, докато галерата го отминаваше, а после продължи работата си. Изглеждаше притеснен. Неколцина от войните на Ахил вдигнаха лъкове.
— Оставете го — каза той. — Не представлява заплаха.
Галерата продължи по пътя си. Щитоносецът му Патрокъл дойде до него.
— Няма и следа от дардански кораби — каза русият войн. — Падащите звезди показаха, че боговете са с нас, струва ми се.
— Може би — отвърна Ахил, — но предпочитам да разчитам на собствената ни сила.
Един набит войн с бръсната глава на име Тибо, дойде на носа. Както винаги преди битка, той бе сплел на плитка дългата си червена брада.
— Не бива да рискуваш живота си, царю мой — каза той. — Не и за превземането на малко укрепление.
— Мислиш, че трябва да се крия на кораба?
— Не става дума за криене — възрази Тибо. — Една добре насочена стрела и оставаме без предводител.
— Това може да се каже за всяка битка — отвърна Ахил. — Агамемнон иска да превземем укреплението, а после и летния дворец. Даде тази задача на мен и моите мирмидонци. Това с чест. Що за цар би допуснал войните му да поемат рискове, на които сам не е готов?
Тибо се засмя.
— Не виждам Агамемнон наоколо. Нито Идоменей. Нито дори Одисей.
— Всички те са на път — каза Ахил. — И на никой от тях не му липсва смелост. Особено на Одисей. — Той се усмихна. — Видях го как спаси жена си в Итака. Скоро няма да забравя гледката.
Патрокъл се наведе над парапета.
— Още една битка, в която не биваше да участваш. В името на боговете, Ахил, онова беше лудост!
— Да, така е, но от най-благородния вид. Всички ли са готови?
— Знаем какво се очаква от нас — каза Тибо. — Няма да те разочароваме.
— Сигурен съм, Червенобради.
Когато корпусът на галерата заора в пясъка, Ахил скочи леко на земята. Прекоси плажа до началото на прохода. Застанал близо до скалната стена отляво, той погледна към укреплението, намиращо се на около шестдесет крачки. Нямаше и следа от движение по парапета и това го изненада. Според последните доклади трябваше да има поне петдесет души, които да пазят това укрепление, и двама стражи на стената във всеки момент. Той се отдръпна от изхода и вдигна ръка. Още няколко война, облечени в тъмни дрехи, скочиха от галерата и бързо изтичаха до мястото, където ги чакаше Ахил. Четирима бяха стрелци и той направи знак на водача им да дойде при него.
— Не виждам стражи — прошепна царят.
Войникът изглеждаше облекчен. Планът бе стрелците тихо да убият троянските стражи, а това не бе лесна задача — да стреляш посред нощ срещу мъже в броня, застанали на висока стена.
— Остани тук с хората си, докато превземем стената — каза му Ахил.
Небето започваше да просветлява — зората не бе далече. Ахил огледа чакащите войни. Беше ги избрал внимателно един по един. Всички бяха безстрашни и способни.
Той им направи знак да го последват и изтича надолу до стената. Високият Патрокъл тичаше вдясно от него. От ляво беше Тибо.
Докато тичаше, Ахил продължи да оглежда стената. Възможно ли бе да падат в капан? Дали зад парапета не се криеха стотина стрелци? Устата му бе пресъхнала. Ако беше така, те щяха да се покажат, когато той и хората му се намират на тридесет крачки от стената. В този момент щяха да са на идеалното място, за да бъдат избити.
Ахил продължи да тича. Петдесет крачки. Четиридесет.
Тибо се озова пред него отляво. Патрокъл зае същата позиция отдясно. И двамата бяха преценили разстоянието и се опитваха да му изградят щит.
През следващите няколко крачки сърцето на Ахил туптеше бясно, а очите му пронизваха укреплението, очаквайки момента, в който стрелците ще се надигнат с опънати лъкове и бронзови стрели в очакване да полетят.