Но не последва движение и тесалийците достигнаха основата на стената. Ахил се завъртя към Патрокъл, който стоеше с гръб към нея. Слабият войн кимна, преплете пръсти и се разкрачи. Царят вдигна крак и стъпи на дланите му, а после се повдигна. Използвайки стената за опора, той отново стъпи, този път на рамото на Патрокъл.
Сега се намираше точно под парапета. Изпъна крака и погледна над него. Двама стражи спяха малко вдясно от него. Той скочи тихо до тях, извади двата си меча и се промъкна до спящите. На светлината на умиращата луна видя, че единият е още момче.
И никога нямаше да бъде нещо повече.
Ахил заби меча си в гърлото му. Умиращото момче нададе бълбукащ стон. Вторият страж отвори очи. Видя Ахил и се опита да извика. Царят заби второто си острие в гърлото на мъжа с такава сила, че проби гръбнака му и остана в дървената стена зад него.
След като успя да извади меча си, Ахил изтича по стълбите на укреплението до портата. Тя бе завардена с дебело дървено резе. Той постави рамо под него и го вдигна, за да отвори двете врати.
Войните тихо влязоха в помещението, промъквайки се така, че всеки да застане над едно от разположените вътре легла. Ахил изчака до вратата, докато всички не бяха по местата си. После вдигна ръка и даде сигнала за готовност. В здрача проблеснаха мечове, остриета, готови да пронижат петдесетимата обречени мъже.
Ръката на Ахил падна рязко надолу. Петдесет меча намериха целта си. Някои от жертвите умряха без дори да се събудят, други извикаха и за момент се опитаха да се борят. Никой не оцеля.
Ахил излезе от помещението и отиде до портите. Виждаше моряците от галерата му да носят брони, шлемове и щитове за войните. Зад тях други войници се събираха на плажа. Двама моряци го приближиха с неговата броня и щит. Ахил си сложи черния нагръдник и постави щита на лявата си ръка.
Вдигна поглед нагоре. Високо на скалите се издигаше Царска радост.
Според шпионите му там все още живееха Парис и Елена. Агамемнон бе наредил Елена да бъде пленена, а Парис и децата — убити. Ахил разбираше нуждата от това. Ако децата бъдеха оставени живи, когато пораснеха, щяха да потърсят отмъщение от мъжете, убили баща им. Избиването на вражеските деца бе тъжно, но необходимо.
Той се надяваше горещо Елена и децата й да ги няма в двореца тази нощ.
Високо в двореца Царска радост Елена лежеше будна в леглото си и слушаше как съпругът й обикаля стаята. Напоследък Парис рядко спеше нощем и тя слушаше тихия и неспирен звук на босите му крака, докато ходеше напред-назад по килимите в преддверието.
Елена въздъхна. Тя много обичаше съпруга си, но й липсваше тихият ученолюбив млад мъж, за когото се бе омъжила дълго преди тази ужасяваща зима с постоянните слухове за война и нашествие, дълго преди смъртта на Диос, която бе променила Парис до неузнаваемост.
Когато се запознаха преди четири години, Елена беше бегълка от Спарта. Кротка и тиха, тя бе ужасена от този странен непознат град, от надутите и окичени с бижута жени, които гледаха с презрение простите й дрехи и закръгленото й тяло.
Израснала в суровия живот на спартанския двор, отгледана сред момчета и мъже, чиято единствена мисъл бе войната и завоеванието, за Елена Парис бе великолепен в различието си. Зад срамежливостта му се криеше саркастично чувство за хумор, а любопитството му към света нямаше нищо общо с младите мъже, на които тя бе свикнала. Той я научи да чете и пише, защото събираше библиотека от документи от всички земи из Великата зеленина. Показваше й цветовете на птиците, летящи над Троя, и й обясняваше как пътуват из различните земи със сезоните. Направи й съд за вода от мрамор и сребро и донесе морски кончета, които тя да отглежда в него, за да гледат двамата заедно раждането, смъртта и живота на тези малки създания. Когато се ожениха без много шум, Елена бе така преизпълнена с радост, че имаше чувството, че всички дни до смъртта й ще бъдат благословени от боговете.
Тъмнината на нощта отвън преливаше в тъмносиво и Елена се заслуша за някакво движение в съседната спалня, където спяха двете им деца. Тригодишният Алипий рядко оставаше в леглото след зората и винаги разбуждаше и малката си сестра Филея. Но сега тишината бе абсолютна, ако се изключеше тихото шляпане на боси крака.
Тя отметна завивките и се уви с топъл шал, след което излезе в преддверието.
Парис още бе облечен в тежката кафява роба, която носеше и предния ден. Главата му бе увиснала и той не я забеляза.
— Трябва да си починеш, обич моя — каза тя и Парис се обърна. За момент лицето му изглеждаше обтегнато, сиво и изтощено. После я видя и се усмихна.