— Не можах да заспя — каза, докато идваше към нея, за да хване ръцете й. — Не спирам да сънувам Диос.
— Зная — отвърна Елена. — Но зората идва, а ти трябва да починеш малко. Аз ще бъда с теб, за да ти държа ръката.
Той се свлече на един стол и тя с отчаяние видя как лицето му отново придобива познатото изражение на мъка и вина.
— Трябваше да направя нещо — каза Парис за хиляден път.
През тази зима тя бе открила само три начина да отговори на това. „Ти не си войник.” „Всичко е станало толкова бързо.” И „Нищо не си можел да сториш.” Ала този път не каза нищо, просто задържа ръката му.
Погледна през вратите на балкона, където мракът отстъпваше пред зората, и някакво движение привлече погледа й. Тя се намръщи.
— Виж, обич моя, какво е това?
Парис проследи погледа й, а после и двамата станаха и отидоха, запленени, до балкона. Тъмното източно небе бе оживяло от стотици ярки светлини, спускащи се към земята. Всяка от тях изчезваше с проблясване.
— Това са лунни парчета — каза той с глас, изпълнен с удивление.
— Опасни ли са?
Елена погледна нервно към стаята, където спяха децата й.
Той се усмихна, за пръв път от дни.
— Повечето хора вярват, че луната е колесницата на Артемида, но аз мисля, че тя е нагорещен метален диск, който хвърля тези парченца. Понякога те остават в небето и ние ги наричаме звезди, но някои падат на земята, като тези. Това е поличба за добър късмет, обич моя. — Той я обгърна с ръце и тя усети как напрежението се оттича от него. — Те са далече и няма да ни наранят. — После се прозина. — Може би сега ще подремна.
Елена седна на леглото и задържа ръката му, унесена в собствените си сънища, докато небето ставаше все по-светло и дворецът започна да се разбужда. В двора далече под тях някой изпусна нещо тежко и глинено, което се разби насред силни ругатни и само след миг тя чу как синът й скача от леглото си в съседната стая. Последва дълга тишина и Елена се зачуди с какво ли се занимава момчето. После чу изплашени викове в далечината и Алипий дотича от стаята си, облечен само в нощната си премяна, с разрошена коса. Лицето му изразяваше възбуда.
— Тате, тате, кораби! Много кораби!
— Тихо! Тате спи.
Елена пусна ръката на Парис и прегърна момчето.
То обаче се отскубна от нея.
— Ела, трябва да видиш! Много кораби!
После русокосата Филея също изшляпа в стаята, стиснала парцалена кукла, направена от син плат.
— Коуаби! — извика тя.
Парис се събуди и се огледа сънено.
— Какво има?
— Нищо, скъпи. Видели са някакви зимни кораби. Няма нищо.
Ала в далечината се чуха викове и студеното дрънчене на метал и сърцето й внезапно бе обхванато от страх.
Парис стана и отиде до балкона. Щом погледна наляво, той ахна и Елена видя, че започва да трепери. Тя дотича до него. Далече долу бе Заливът на Херкулес, обикновено яркосин на утринната светлина. Сега не само той, но и широкото море отвъд него, бе изпълнено с кораби, докъдето й стигаше погледът. Десетки вече бяха изтеглени на песъчливия плаж, а още стотици идваха от изток през мъглата.
Плажът бе изпълнен с въоръжени мъже, а една голяма група се катереше към двореца. Светлината на слънцето се отразяваше в шлемовете и копията им. Елена виждаше, че вече са преодолели защитното укрепление долу.
Тя се наведе през стената на балкона. Точно под тях се намираше главният двор на двореца. Войници и слуги тичаха да защитят портите. Чу се силният трясък на таран, удрящ се в дърво.
— Хиляди са — прошепна тя ужасено. — Децата…
Погледна към Парис и видя отчаяние на лицето му и намек за лудост в очите.
— Трябва да вървя — извика той и се запрепъва към преддверието, за да вземе двата меча, окачени на стената.
Елена го хвана.
— Ти не си войн — умолително каза тя. — Ще те убият.
— Ще ме убият, независимо дали съм войн или не — отвърна Парис.
— Можем да избягаме заедно. — Елена постави длани на лицето му. — Ако стигнем до северната тераса бързо, можем да слезем оттам и да тръгнем към Скамандър преди да са обградили двореца.
— Бягство? Да, ти трябва да избягаш!
Той я избута назад и изтича навън от стаята. Тя го чу да се спуска по стълбите.
Елена остана неподвижна за миг — умът й бе замаян и бавен, неспособен да възприеме ужасната съдба, която ги бе застигнала само за миг. После вдигна Филея на ръце, сграбчи китката на Алипий и се втурна надолу по стълбите след съпруга си. Северната тераса бе единствената й надежда. Тя беше далече от главните порти, откъдето се опитваше да нахлуе врагът. Гледаше към Троя и под нея земята се спускаше стръмно надолу към равнината на Скамандър. Можеше да спусне децата от там и да ги скрие или дори да достигне безопасността на града.