Калиадес се подпря на един подгизнал дънер и се загледа в мрака по посока на Троя. Дъждовната нощ бе непрогледна като превръзка върху очите му. Обърна се към мястото, където бегло успяваше да различи стотината войни, седнали в безрадостна тишина около пращящите огньове. Бяха яздили от Дарданос с голяма скорост и сега се намираха само на половин ден от Златния град, но безлунната нощ ги бе принудила да спрат. Всички бяха ядосани и изнервени, и ги успокояваше само фактът, че в Троя нямаше да има битка преди пукването на зората.
Калиадес се биеше от петнадесетгодишен. Бе участвал в стотици сражения, бе страдал от пресъхналата уста и пълния мехур преди битка, бе виждал приятели да умират бавно и в агония от удар в корема или от отровата на гангрената. Всеки от мъжете на тази поляна беше като него. И все пак всички до един чакаха отчаяно първия светлик на зората, за да могат да се качат на конете и да яздят до Троя, където да се сблъскат с микенската армия. Мнозина щяха да умрат.
Може би всички.
Пратеникът на Приам бе пристигнал в Дарданос изморен и изцапан от пътя. Банокъл и Калиадес излязоха да го посрещнат при Безумието на Парнио. Банокъл му нареди да пресече моста и мъжът погледна със съмнение тясната летва, която работниците на Калиадес бяха издигнали до момента. Ала той бе царски орел и прекоси тесния мост с високо вдигната глава и сигурна крачка. Чак когато стъпи на здрава почва, видяха страха в очите му и потта по челото му.
— Генерале — каза той на Банокъл, който се намръщи, — Троя е нападната! Агамемнон е успял да изтегли стотици кораби в Залива на Херкулес. Царска радост е превзет и принц Парис е мъртъв. Армията ни се опитва да ги спре при река Скамандър. Цар Приам нареди да дойдете на помощ на града.
Калиадес погледна към приятеля си и видя възбудата, изписана на лицето му.
— Тръгваме веднага — отвърна Банокъл, без да се опитва да скрие радостта си. — Ще оставим тук малък отряд и ще вземем тракийците ми.
— Не и тракийците — каза пратеникът и сниши гласа си, защото наоколо започнаха да се струпват и тракийски, и троянски войници. — Царят иска само верни троянци да дойдат в защита на града. Казва, че тракийците трябва да пазят крепостта в Дарданос.
Калиадес изсумтя. Нима всички в Троя бяха забравили, че той и Банокъл само преди няколко години се числяха към микенската армия? Нареди да дадат храна и вода на пратеника, а после каза на Банокъл:
— Лесно е да се каже, че „тръгваме веднага”, но как? Сам човек може да прекоси моста, но няма как да преведем коне по него. Ездата около пропастта ще ни коства още ден.
Набитата фигура на Калкеус, който се мотаеше достатъчно близо, за да чуе, си проправи път и каза нетърпеливо:
— Проблемът е прост и лесно ще се разреши. Работниците ми ще закрепят поредица здрави греди кръстообразно по дължината на моста, така че ще го разширят до височината на висок мъж. После ще сложите превръзки на очите на конете и ще ги преведете в единична редица. Доста простичко е — повтори той.
— Ще издържи ли тежестта им? — попита Банокъл със съмнение.
— Разбира се — отвърна инженерът раздразнено. — Ще издържи толкова тежест, колкото реша, че трябва да издържа.
Калиадес погледна към небето.
— Колко време ще отнеме?
— По-малко, ако спра да отговарям на тъпи въпроси.
Червенокосият мъж се завъртя и започна да лае заповеди на работниците си. Само след миг мъжете вече режеха греди, а други тичаха да донесат още дърво.
Калиадес и Банокъл се върнаха при мястото, където Тудалияс чакаше мълчаливо със своите войни, вече облечени за езда.
— Ще дойдеш ли с нас в защита на Троя? — попита Калиадес въпреки че можеше да предположи какъв отговор ще получи.
Принцът поклати тъжно глава.
— Не, приятелю. И ти не би искал да дойда. Ако аз и хората ми се бием за Троя, баща ми никога няма да се съгласи да се притече на помощ на града. Вместо това ще се върна у дома, за да разпространя новината за вашата беда. Може би императорът ще прати армия.
— Подозирам, че Приам предпочита помощта на твоите триста мъже сега, вместо хитска армия пред портите си някой далечен ден — каза Калиадес. — Което вероятно ще изглежда повече като заплаха, отколкото като протегнатата за помощ ръка на приятел.
Тудалияс се усмихна.
— Може би си прав. Войната превръща приятелите във врагове, а враговете — в приятели. Не е ли така, микенецо?
С тези думи той се обърна и се качи на коня си, след което хитските войни потеглиха на север.
Банокъл се изхрачи на земята.
— Добре, че се разкара — каза той. — Така и не ги харесах тия копелета.