Калиадес въздъхна.
— Тези триста копелета щяха да са ни от голяма полза — каза той. — Сега сме само аз, ти и петдесетимата войници от Коня.
— И аз ще дойда с теб, генерале, заедно с моите петдесетима мъже — разнесе се глас.
Тракийският водач Хилас, господар на Западната планина, слизаше през дефилето към тях. Косата и брадата му бяха сплетени, а лицето — украсено със сините ивици по обичай на киконите.
— Приам казва, че тракийските войни трябва да останат тук и да бранят Дарданос — каза Банокъл с нежелание. — Не зная защо. Всеки от вас, момчета, струва повече от двама чумави орела.
Тогава Хилас се беше засмял.
— Всички знаем, че ако Троя падне, Дарданос е изгубен. Тогава киконите никога няма да си върнат родните земи. Заклел съм се във вярност на цар Перикъл и ще се бия за него в Троя. Мъжете ми ще яздят с теб, независимо дали сме желани или не. Приам няма да откаже помощта ни, когато застанем пред него с микенски глави, набучени на копията си.
Сега, в дъждовната и тъмна гора, Калиадес се отказа от надеждите си зората да дойде по-рано и се върна при лагерния огън, където Банокъл лежеше по гръб, облечен в бронята си.
— Утре ще сме в Троя — каза той щастливо. — Ще се сражаваме добре, ще избием стотици врагове, а после аз ще се прибера у дома, ще видя Руж и ще изпия няколко кани вино.
— Идеалният ден — отбеляза Калиадес.
Банокъл вдигна глава и се обърна към него, а светлината на огъня заблестя по русата му коса и брада.
— Какво ти е? — попита той.
Калиадес легна до него на влажната трева.
— Нищо — отвърна той и осъзна, че това е истината. Беше му студено, беше мокър от дъжда, беше гладен и на следващия ден го чакаше битка срещу многократно превъзхождащ ги враг, ала изпитваше рядко чувство на задоволство.
Усмихна се.
— Мисля, че сме прекарали твърде много време заедно, Банокъл — каза той. — Все повече заприличвам на теб.
Видя, че приятелят му се мръщи над огъня и си отваря устата, за да отговори, но внезапно сред вързаните коне настана врява от цвилене и тропане на копита. Неколцина от мъжете се изправиха предпазливо, за да ги успокоят.
— Онзи отвратителен черен кон пак ги тормози — каза Банокъл. — Не знам защо го взехме с нас.
— Напротив, знаеш — отвърна Калиадес търпеливо. — Сам чу как Хектор каза, че конят трябва да се третира с уважение, като герой на Троя. Не можехме да оставим един троянски герой с Волин и тракийците му.
Освен собствените си жребци, малкият отряд от Дарданос водеше и последните дванадесет златни коня на Хеликаон, три от които бяха бременни кобили, както и огромния жребец, който бе прескочил бездната с царица Халисия и сина й на гърба си.
— Трябва да му дадем име — каза Банокъл замислено. — Не можем да продължаваме да го наричаме „онзи отвратителен черен кон”. Трябва да си има име.
— Какво предлагаш?
— Задник.
Откъм мъжете, слушащи разговора им край огъня, се разнесе тих смях.
— Ти наричаш всичките си коне “Задник”, Банокъл — каза ездачът, седнал до него.
— Само добрите — отвърна Банокъл възмутено.
— А защо не го кръстим Герой? — предложи Калиадес.
— Добре, Герой — каза Банокъл. — Добро име. Може би сега, като го кръстихме, ще ни създава по-малко проблеми. — Той се размърда раздразнено и с доволно сумтене издърпа малък клон изпод гърба си. — В името на Арес, какъв скок само, а? Ти щеше ли да се справиш, как мислиш?
Калиадес поклати глава.
— Аз дори не бих опитал.
— Ще ми се да го бях видял — замислено промърмори Банокъл. — Сигурно е било страшна гледка. С царицата и момчето на гърба му. — Той се умълча за момент. — Срамота е, че е умряла. Царицата, имам предвид. След такъв скок.
Калиадес се замисли как се бе променил приятелят му през годините. В първите им дни заедно той говореше само за пиене, секс и битките, които е провел. Най-голямата му хвалба беше, че може да пикае по-високо от всеки друг мъж.
Ала последните няколко години го бяха смекчили. Калиадес знаеше, че бракът му с Руж е отговорен. Той обожаваше жена си и не го криеше. Амбицията му сега, както често казваше на приятеля си, беше да спечели войната и да се пенсионира с почести от Троянския кон, за да си направи малка ферма заедно със съпругата си. Калиадес не го виждаше в ролята на фермер, но така и не му го бе казвал.
Когато жрицата Пирия умря, Банокъл бе искрено натъжен. Рядко я споменаваше, но веднъж, когато Калиадес го направи, той отбеляза:
— Тя умря в битка, спасявайки живота на приятел, нали? Всеки истински войн би направил същото.