Пред него един троянски ездач, когото познаваше — Олганос — бе свален от коня си. Кървеше от няколко малки рани и изглеждаше замаян. Двама вражески войници тичаха към него. Екиос заобиколи мъртвото тяло на коня и скочи към единия от тях. Мечът му прониза мишницата на мъжа и се счупи. Той се хвърли напред, сграбчи падналото оръжие на войника и отново се изправи. Вторият нападател обаче заби меча си в гърдите на Олганос преди Екиос да разбие черепа му. Олганос падна по лице в калта и застина. Екиос прескочи телата.
Над шума от битката и писъците на умиращите той чу тропот на конски копита. В момента нямаше враг срещу себе си, така че рискува с един поглед към реката.
През равнината, по един от временните мостове, стремително се спускаше отряд ездачи, воден от едър войн със златна коса и брада. Той размахваше два меча и устата му бе отворена в боен вик, докато яздеше. Зад него се различаваха мъже както от Троянския кон, така и от някакво боядисано племе.
Подкрепления, помисли Екиос. Крайно време, мамка им!
Той се обърна отново към битката точно на време, за да види убийствения удар, който преряза гърлото му.
По-късно същия следобед Банокъл седеше на южния бряг на Скамандър и миеше кръвта и калта от косата и брадата си. Водата капеше под бронята му и хладината бе добре дошла за горещата му кожа. Не беше получил рани, ако се изключеше драскотината по ръката от една отблъсната стрела. Бе изморен и гладен.
Реката бе почервеняла от кръв, телата на мъже и коне се носеха бързо по течението към залива. На другия бряг можеше да различи Калиадес, който вървеше сред ранените, убиваше вражеските войници с меча си и викаше носилки за троянците и съюзниците им. Младежи тичаха сред ранените и мъртвите, за да събират стрели, изоставени мечове и щитове. Над тях се носеха птици, които чакаха възможност да се спуснат да пируват.
Наблизо шестима мъже се опитваха да извадят един мъртъв кон от водата. Банокъл се изправи ядосано.
— Първо мъжете ни, дебили такива! — извика той. — Не чумавите коне!
Войниците побързаха да изпълнят заповедта и той отново се свлече на земята. Гърбът го болеше, а чуканчето на ухото му го сърбеше силно. Започвам да остарявам за тая работа, помисли си безрадостно.
Нечия голяма сянка надвисна над него и той вдигна поглед.
— Добра работа, Банокъл — каза царският син Антифон. Въпреки едрото си тяло, той изглежда нямаше рани. — Появихте се точно навреме, за което благодаря на Арес. Вече бяхме започнали да отблъскваме врага и вашата атака се оказа сламката, която строши гърба на магарето.
— Егати магарето — изсумтя Банокъл. — Микенците са най-добрите войници на света.
— При все това, генерале, днес ние бяхме по-добри.
— Вече не съм генерал — отвърна щастливо Банокъл. — Наредиха ми да оставя тракийците си в Дарданос.
— Но някои от тях са дошли с теб въпреки това — каза принцът, а в гласа му се прокрадна веселие.
Микенецът сви рамене.
— Е, значи не ставам за генерал. Отстранете ме от длъжността.
При тези думи Антифон се засмя открито и басовият звук изтътна ясно и силно над бойното поле.
— За мен ти си герой, Банокъл — каза той. — Бих изпълнил всяко твое желание, което е по силите ми. Но се боя, че царят вижда много неща по друг начин.
— Царят?
— Наредено ни е и двамата незабавно да отидем при цар Приам в двореца. Така че си намери кон и ела с мен.
Той се обърна.
— Не и аз — каза упорито Банокъл и остана неподвижен. — Искам първо да видя жена си.
Антифон отново се обърна към него.
— А да, спомням си. Ти си женен за Голямата Руж… бившата курва.
— Точно така — потвърди гордо Банокъл. — Тя е добра жена. Сигурно й липсвам и ще се чуди къде съм сега, когато битката тук приключи.
— Царете са с приоритет пред жените — отвърна дебелият мъж нетърпеливо. — Ела с мен.
— Ами Калиадес?
— В името на Хадес, човече — избухна изтормозеният Антифон. — Кой е пък Калиадес?
— Той е мой при… помощник. Ей го там.
Микенецът посочи към бойното поле.
— Можеш да пратиш да го повикат, като свършиш с Приам. Сега ела с мен преди да те арестувам и да те отведа при царя, окован във вериги.
По време ма бавната езда в града Банокъл гледаше с копнеж надолу към Улицата на грънчарите, където се намираше малката му бяла къща. Зачуди се дали Руж сега е там и го чака.
Край двореца на Приам двамата с Антифон слязоха от конете и влязоха в мегарона. Банокъл се огледа с интерес. Това бе първото му влизане тук след онази обсада, в която той и Калиадес бяха сред нападателите. Спомни си с носталгия битката на стълбите, великия непобедим Аргуриос, който отблъскваше микенските нападатели с неуморима сила и умение. Той потърка белега на ръката си, където мечът на Аргуриос го бе поразил. Спомни си пристигането на богоподобния в могъществото си Хектор и стената от щитове, която нашествениците планираха да направят за последната си битка. След това си спомни мистериозното им връщане на корабите и писъците на Коланос.