— Зная, че ме мислите за стар глупак, синове мои. Но доверието ми в Хектор никога не ме е предавало. Троянският кон винаги побеждава. Спечели в Кадеш, ще спечели и тук. Агамемнон и лакеите му ще бъдат отблъснати обратно до прохода. Ние ще си го върнем заедно с Царска радост, а после врагът ще се озове в капан в Залива на Херкулес с Хектор от едната страна и корабите ни от другата. Ще ги премахнем като бълхи от кучешка козина.
— В момента обаче флотата ни е в капан в залива на Троя, а корабите на Агамемнон държат Хелеспонта — изтъкна Антифон. — Дарданската флотилия пострада лошо в морската битка отвъд Карпеа. И не знаем къде е Хеликаон.
Приам нетърпеливо отхвърли коментара с жест.
— Когато „Ксантос” се върне, Еней ще се справи с вражеските кораби. Всички се боят от огнехвъргачите. Той ще унищожи флотилията така, както унищожи онази на Имброс, а после ще пробие блокадата на Хелеспонт.
Антифон поклати глава.
— Не можем да сме сигурни, че златният кораб дори е преживял зимата — възрази той. — Не сме чули нищо от началото на годината. Не можем да разчитаме на Хеликаон. — Той замълча за момент. — Очакваш много от двама мъже, дори да са герои като Хектор и Хеликаон.
Царят рязко се извърна към него.
— Двама мъже като тях струват повече от хиляда като теб! Презирам и теб, и всички други скептици и предвестници на нещастия. Моята Хекуба ме предупреди да внимавам с вас. Спомни си предсказанието, каза тя. Троя ще надделее и ще живее вечно.
Той седна изтощен и за няколко мига изглеждаше потънал в размисъл. Тишината се проточи и Банокъл се размърда, нетърпелив да си тръгне.
Когато Приам отново заговори, гласът му бе станал остър и хленчещ:
— Къде е Андромаха? Доведете ми я. Не съм я виждал днес.
Политес заговори за пръв път. Той постави ръка на рамото на баща си и каза с невероятна нежност:
— Тя не е тук, татко. На борда на „Ксантос” е, заедно с Еней. — Той погледна ядосано Антифон и продължи: — Хайде, имаш нужда от почивка.
— Имам нужда от малко вино — отвърна старецът, но се изправи несигурно и позволи да го отведат до каменното стълбище.
Антифон се обърна към Банокъл с въздишка.
— В името на Арес, дано Хектор се върне скоро — каза той.
Най-накрая свободен, Банокъл изтича от мегарона, качи се на чакащия го кон и се спусна в галоп през града. Скейската порта, затворена вече и денем, а не само нощем, се отвори пред него и той се насочи към Улицата на грънчарите, изпълнен с радост. Умът му вече отхвърляше проблемите на деня, товара на отговорностите и битките, които го чакаха утре. Всичко това бе пометено от нетърпението му да види Руж.
Той скочи от коня, когато достигна дома си и чак тогава осъзна, че около малката бяла къща се е струпала тълпа.
Един съсед, грънчар на име Аластор, дотича до него, пребледнял.
— Банокъл, приятелю…
Микенецът го сграбчи за предницата на туниката и се огледа наоколо към напрегнатите лица на мъжете и зачервените очи и покритите със сълзи бузи.
— Какво става тук?! — изрева той. После разтърси Аластор. — Какво, в името на Хадес, става тук?!
— Жена ти — изпелтечи мъжът.
Банокъл го хвърли на земята и изтича в дома си. Руж лежеше на чаршаф от бял лен в центъра на всекидневната. Тялото й бе измито и облечено в бяла рокля, но никой не можеше да скрие синия цвят на лицето й или тъмните белези по врата й.
Банокъл падна на пода до нея, парализиран от шока и вихъра на емоциите си.
— Руж! — Той я хвана за раменете и я разтърси леко. — Руж!
Ала тялото й бе вкочанено и студено под треперещите му ръце.
Банокъл се изправи, побелял от ярост, и хората около него отстъпиха разтревожени.
— Какво е станало? Ти, грънчарю! Какво е станало?
Микенецът пристъпи заплашително към изплашения мъж.
— Старият пекар, приятелю — каза Аластор. — Онзи, който правеше медените сладкиши, които тя толкова обичаше. Той я е удушил, Банокъл, а после сам си е прерязал гърлото. Ето го там навън. — Мъжът посочи към двора. — Казал на дъщеря си, че обича Руж и не може да живее без нея. Напускал града и искал да я вземе със себе си, ала тя му отказала. Молил я отново и отново, но тя му се смеела…
Ала Банокъл вече не го слушаше. С рев на отчаяние той изхвърча на двора, където намери дребното тяло на Кренио, проснато на земята, стиснал здраво с дясната си ръка една от роклите на Руж, а с другата — ножа. Кръвта му бе напоила земята около главата му.
Банокъл изтръгна роклята от ръката на мъжа и я запрати на една страна. После извади кинжала си и го заби в гърдите на пекаря. Крещейки несвързано, докато сълзите се стичаха по лицето му, той забиваше отново и отново острието в тялото на мъртвеца.