От мрака се появи едър войн, седнал на гърба на червеникав жребец. Той се наведе към тях, а златната му коса сякаш засия под светлината на факлите.
— Юстинос. Скорпиос. Нещо за докладване? — попита Хектор.
Юстинос пристъпи напред.
— Нищо, господарю. През целия ден видяхме само птици, зайци и няколко мечки. Сякаш земите са изоставени.
— Изоставени са — съгласи се принцът. — Очаквах Агамемнон да устрои засада по пътя ни. Знаеше, че ще идваме. Но изглежда съм грешал. Може би е хвърлил всичко, което има, срещу Троя.
Той се изправи на гърба на коня си и погледна към пълната луна за момент. После извиси глас над пръхтенето на конете и тихите разговори на ездачите и извика:
— Няма да спираме сега, момчета! Ще яздим през нощта!
Юстинос и Скорпиос бързо започнаха да събират нещата си, докато конниците се движеха край тя.
— Е, момче, изглежда утрешният ден дойде по-бързо от очакваното — каза тихо Юстинос.
Времето се движеше с унищожителна леност, докато кървавото клане в равнината продължаваше. За Калиадес дните бяха започнали да се сливат в едно. Когато беше светло, той се биеше редом с мъжете от скамандрийския отряд, а Мечът на Аргуриос поразяваше враговете му. Тук нямаше място за умения в боя, беше просто кървава касапница. Нощем почиваше, където намери, а изтощението го събаряше на земята, въпреки стоновете и виковете на умиращите и непоносимата воня на стотици горящи трупове в ноздрите му.
На петата сутрин се събуди и откри, че зората отдавна е минала, а слънцето е високо в небето, ала при все това врагът още не е атакувал.
По-изтощен, отколкото можеше да си представи, че е възможно, той изравни коня си с конете на Банокъл, Антифон и генерал Лукан от хераклийския отряд — дребен и жилав мъж с криви крака, прошарена коса и силно сбръчкано лице, който служеше на царя на Троя от незапомнени времена.
Калиадес погледна към Банокъл, който се взираше в армиите на Агамемнон с безизразно лице и очи, по-студени от зимен дъжд. Щом чу за смъртта на Руж, той изтича до дома на приятеля си и го откри свлечен в ъгъла на двора, вперил поглед в осакатения труп на стария пекар. Банокъл не каза нищо, а се изправи и напусна дома си, без да погледне повече към тялото на жена си. Върна се на бойното поле и стоя цяла нощ до реката в чакане на вражеската атака. Оттогава се биеше като обладан от духове, а двата му меча носеха смърт, където и да отидеше. Скандрийците го обожаваха, сякаш беше прероденият Херкулес, и се биеха като демони до него, възхитени от неуморимите му и неумолими атаки.
— Ето че се почва — каза Банокъл с равен глас и Калиадес насочи вниманието си към бойното поле, където се сформираха вражеските армии. В центъра им бе микенската фаланга, но по-тясна отпреди и по двата й фланга имаше по още една пехотна фаланга. Двата края на линията се оформяха от конници.
— Тесалийски пешаци и конници отляво. Ахил ще бъде там със своите мирмидонци — каза старият Лукан и примижа. — Не мога да различа кой е отдясно днес.
— Критяни — каза Банокъл. — Или поне критянски конници. Гадни копелета са. Изненадан съм, че не ги използваха по-рано.
— Може да са дошли току-що — изтътна Антифон. — В Залива на Херкулес всеки ден пристигат кораби и не носят само храна и оръжия. От цялата Велика зеленина се изсипват наемници с надеждата да спечелят малко от съкровищата на Приам. Това отдясно сигурно е някой от тези отряди.
— Значи ще са свежи — каза Калиадес. — И със свежи коне.
— Свежи или не, до мръкване ще са мъртви — отвърна Банокъл и слезе от коня си. Калиадес го последва.
Антифон се наведе от гърба на своя.
— Един генерал трябва да започне битката от задната част на армията си — каза той изморено, както правеше всеки ден. — Няма как да прецениш как да разположиш силите си, ако стоиш отпред.
Банокъл го игнорира, както винаги, и тръгна пред войните отляво, за да застане начело на скамандрийците си. Пешаците нададоха възгласи и Калиадес видя как част от умората изчезна от тях, докато викът им се носеше надолу по линията:
— Банокъл! Банокъл! Банокъл! БАНОКЪЛ!
Калиадес вдигна поглед към Антифон, сви рамене и отиде да заеме мястото си до своя приятел, като изтегли Меча на Аргуриос. Антифон и Лукан обърнаха конете си и ги поведоха обратно сред редиците войни.
Антифон бе наредил на скамандрийците да поемат левия фланг в равнината, а на хераклийците — десния. В центъра се намираше елитната пехота — Орлите на Приам — а зад тях бяха наредени триста фригийски стрелци, защитавани от всяка страна от отряда на Илиос и наемници от Меония. Нищожният отряд оцелели мъже от Троянския кон бе оставен в резерва от другата страна на реката. Повечето бяха ранени, както и конете им.