— Много добре знаеш, татко, че трябва да плащаме за тази война. Твоите наемници долу трябва да бъдат купени, а ако мислят, че губим, ще искат дори още повече от богатството ни. Трябва ни метал, за да правим бронзови брони и оръжия, но сме принудени да го търсим все по-далече, а отчаянието ни вдига цените. Сега се нуждаем от калай и „Ксантос” е последната ни надежда.
Странно, но това сякаш оправи настроението на стария цар.
— „Ксантос”, да — каза той с нотка на радост в гласа. — Вярвам, че Еней скоро ще е тук, иначе ще изпусне боя. С нетърпение очаквам да видя корабите на Агамемнон, обхванати от пламъци.
Полидорус се обърна и отново се загледа към бойното поле. Врагът отстъпваше към укреплението, издигнато да защитава прохода. Някои сякаш бягаха панически, други отстъпваха дисциплинирано. Микенци, помисли си, или Ахил и мирмидонците, неговата елитна стража. Те не биха показали гърбовете си на никой враг. Внезапно усети сродство с тези дисциплинирани войници, независимо че не бяха на негова страна. Спомни си микенския герой Аргуриос, който бе удържал стълбите, могъщ и смел, само за да умре с обичта си към Лаодика, след като спаси Троя в нейно име. Полидорус тачеше онзи ден като най-хубавия в краткия му живот.
— Господарю, може би трябва да се върнем в двореца — предложи той. — Скоро ще се стъмни, а и боят приключва. Дори моите млади очи не виждат какво става толкова далече в падащата нощ.
Царят изсумтя.
— Тогава трябва да си намеря помощник с по-добро зрение — каза той, но позволи да му помогнат да слезе по стълбите.
Докато внимателно се спускаха надолу в кулата, Полидорус чу стария цар да си повтаря:
— Моят Хектор се върна и плъховете ще се скрият в дупките си.
В продължение на два дни сред армията на Агамемнон не се забелязваше много движение. Отблъснати зад подсиленото си укрепление, което защитаваше прохода, западните царе изглежда нямаха смелост за нова атака.
Троянците, които бяха използвали всеки войник, способен да стои на краката си, в битката в продължение на няколко дълги дни, използваха това време, за да почетат умрелите, да се погрижат за ранените и да поспят. Хектор бе неуморен. Обсъждаше защитни планове с генералите си, обхождаше Дома на змиите и болницата при казармите, за да окуражава ранените и умиращите, и изучаваше бойното поле, където троянската армия чакаше следващата атака на Агамемнон. Калиадес обаче видя сивия блясък на умората по лицето му, когато се срещнаха в равнината на Скамандър на третия ден.
— Трябва ти почивка, Хектор — каза му старият генерал Лукан, сякаш бе прочел мислите на микенеца. — Троя се нуждае от цялата ти сила в предстоящите битки.
Принцът не отговори и Лукан продължи:
— А и сме твърде близо до вражеските позиции. Една добре насочена стрела може да те открие и да сложи край на всичките ни надежди.
Хектор и Лукан, както и Банокъл и Калиадес, стояха на не повече от стотина крачки от укреплението, което сега бе подсилено с подострени колове, които да възпират конна атака. Масивния насип оформяше полукръг, който защитаваше устието на техния проход. На скалите над него и по белите стени на Царска радост троянците виждаха отблясъците на брони, докато вражеските войници наблюдаваха и чакаха.
— Ти да не си му майка? — попита раздразнено Банокъл. Той не криеше, че недолюбва стария генерал и Калиадес смяташе, че чувството е взаимно.
Лукан се усмихна леко, но очите му останаха студени.
— Ако някога бе срещнал царица Хекуба, микенецо, нямаше да задаваш толкова тъп въпрос.
Хектор гледаше скалите и изглежда не чуваше. После каза разсеяно:
— Няма да умра от стрела, генерале.
— Да не би гадателите да са казали на цар Приам как точно ще умреш? — попита Лукан със скептичен глас.
Хектор разтърси рамене, за да се отскубне от съзерцанието си, и потупа генерала по рамото.
— Не, стари приятелю, но Агамемнон ще се погрижи стрелецът, който ме убие, да страда дълго и мъчително преди да умре. Той има други планове за мен. Иска да ме види опозорен и повален публично от Ахил или някой друг шампион.
— Аякс Черепотрошача е тук. Видях го в мелето — каза Банокъл услужливо.
Калиадес кимна.
— И аз го видях. Уби двама от хората ни с един замах на огромния си меч.
— Все още е със стария си квадратен щит. — Обикновено мрачното напоследък лице на Банокъл се озари при спомена. — Голямо и тежко нещо. Никой друг не е достатъчно силен, за да го носи цял ден. Но той беше корав като бик. И вероятно все още е.
Хектор внезапно отметна глава и се засмя, а мнозина войници наоколо се усмихнаха. Звукът беше заразителен.