Ала липсата на калай означаваше, че повечето ковачници оставаха тъмни, а ковачите се използваха за носачи на носилки и пазачи на портите. Калиадес познаваше един млад ковач, който беше майстор в занаята си, а трябваше да коли ранени коне и да ги разфасова за месо. Целият град чакаше връщането на „Ксантос” и безценния му товар от калай.
— Копаят основи за второ укрепление — каза Калиадес, закривайки очи от слънцето.
— Нека — отвърна Хектор и се обърна. — Хабят време и енергия за още защити. Няма да ги атакувам. И това само ще им попречи, когато те се опитат да атакуват отново.
— Ами царят? — попита ядосано Лукан. — Той нареди да ги нападнеш, господарю.
Хектор погледна стареца в очите и задържа погледа си, докато генералът не свали своя. После царският син си тръгна.
Калиадес се качи на коня си и бавно обиколи бойното поле. Отрядът на Илиос бе на предната линия, разположен в защитни квадрати, въпреки че войниците бяха разпуснати, сияха или ядяха, загледани в пламъците на лагерните си огньове.
Зад тях се намираха скамандрийците. Той мина през редиците им, търсейки квадратния щит, но не намери Борос. Зачуди се защо това го тревожи. При всяка битка във войнишкия му живот го бяха спасявали десетки другари с добре насочени меч или щит точно както и той бе спасявал други. Калиадес сви мислено рамене. Може би причината бе, че някога той самият бе носил подобен щит, отдавна изгубен при една дворцова обсада. Сега предпочиташе кръглия, направен от кожа и дърво, закачен за ръката, за да му осигурява гъвкавост по време на битка. Предните редици на микенската фаланга използваха големи щитове от кост и кожа, които работеха добре, докато атакуваха като гигантска костенурка, но не им позволяваха голяма маневреност в мелето.
Когато обиколи цялата армия, отбелязвайки мислено разположението на орлите и Троянския кон на Хектор, Калиадес се върна на предната линия на скамандрийците, за да намери Банокъл. Другарят му бе свалил стария си очукан нагръдник и лежеше по гръб, облечен само в ризата си и загледан в потъмняващото небе.
Калиадес слезе и подаде юздите на коня си на конярчето, чакащо наблизо, а после седна до война. Друг младеж донесе две чаши разредено вино и поднос с месо и хляб. Микенецът му благодари.
Той сръчка Банокъл и му посочи виното. Приятелят му стана и пое предложената чаша. Отпи разсеяно и след малко попита:
— Мислиш ли, че ще ни атакуват отново.
Калиадес се огледа, но наоколо нямаше никой.
— Амбициите на Агамемнон и жаждата за мъст на Ахил ще подхранват решителността им — отвърна той. — Поне за известно време. Да, мисля, че ще атакуват отново. Но трябва да минат през прохода, така че не могат да използват фалангата. Това ще е щурм за смърт или слава.
— Този винаги съм го харесвал — каза Банокъл. — При нас сработи. Може да сработи и при тях. Там няма мекушави лигльовци. — Той посочи към прохода.
Калиадес знаеше, че приятелят му е прав. Бяха служили заедно в микенската армия много години и двамата съзнаваха, че репутацията на тези мрачни войни е заслужена.
Тишината се проточи. Нощта беше спокойна и Калиадес се заслуша в звуците й — смехът на мъжете, пукането на лагерния огън наблизо, пръхтенето на конете и тропането на копитата им. После попита:
— Какво каза царят за генералите? Че предпочита глупак с късмет вместо гений без?
Банокъл се намръщи и се почеса по гъстата руса брада.
— Мисля, че това каза. Велики Зевс — добави възмутено. — Само цар може да ме нарече глупак и да му се размине.
— Ти не си глупак, Банокъл. Но винаги си имал късмет в битките.
Лицето на микенеца потъмня и той не каза нищо. Калиадес предположи, че мисли за късмета си и за Руж, затова също се умълча. Накрая Банокъл каза:
— В колко битки сме участвали, Калиадес, как мислиш?
Приятелят му сви рамене.
— Не зная. Стотици.
— Но ето, че сме тук и се бием в още една. Силни и готови за бой. Никой от нас не е бил раняван лошо. Само ухото ми, де. — Той почеса чуканчето замислено, а после и белега в десния си бицепс, където го бе пронизал Мечът на Аргуриос. — И двамата с теб сме големи войни, няма спор. Но имахме и късмет, нали?
Той погледна към Калиадес, който кимна в съгласие, подозирайки накъде отива това.