— Защо тогава, в името на Хадес, някой като Руж, който не е сторил зло никому, умира по този начин, а ние още сме тук? — намръщи се Банокъл. — Що за чумав бог е решил, че тя трябва да умре? При това с такава скапана смърт?
Едрият войн погледна Калиадес и той видя мъката и яростта в леденосините му очи.
— Понякога курвите умират — продължи Банокъл. — Опасна работа си е тяхната, всеки го знае. Но Руж се бе отказала от нея, когато се оженихме. Просто обичаше онези медени сладкиши, а той беше единственият пекар в града, който още ги правеше. Само заради това го е поканила у дома ни. — Последва още една дълга пауза. — А той беше просто дребен кокалест изтърсак.
— Бил е пекар — каза нежно Калиадес. — Ръцете и раменете му са били силни. Руж не е имала шанс.
Банокъл отново се умълча, загледан в небето, потъмняло до пълен мрак. После каза:
— Онази жрица… Пирия, Калиопа, както там й беше истинското име. Това беше добра смърт, с която спаси приятелката си. И онази царица на черния жребец. И двете са получили шанса да умрат като войни. Въпреки че бяха жени. Но Руж… — гласът му заглъхна. — Казват, че героите, които умрат в битка, отиват в Елисейските поля и вечерят в Залата на героите. Винаги съм очаквал тази част с нетърпение. Но какво става с жените, които са герои? Като Пирия и онази царица? И какво става с Руж? Къде ще иде тя?
Калиадес знаеше, че другарят му е погълнат от мъката на загубата и от собствената си безпомощност да промени нещата. Банокъл бе свикнал с простичкия кодекс на война — ако някой убие твой приятел или боен другар, си отмъщаваш. Но как можеше да отмъсти на един мъртъв пекар?
Калиадес въздъхна.
— Не зная отговора на този въпрос, приятелю. Може би един ден ще го откриеш сам. Надявам се — после добави тъжно: — И двамата сме виждали много смърт… повече от мнозина други. Знаеш не по-зле от мен, че тя невинаги идва при онези, които я заслужават.
Умът му се понесе към фермата извън Троя и Пирия, застанала на склона, с руса коса, блестяща на светлината на пламтящия хамбар и каменно лице, докато запращаше стрели към убийците, дошли за Андромаха. Беше обещал на Одисей, че ще отведе Пирия да се срещне с жената на Хектор, че ще я изпроводи в безопасност до края на пътешествието й. Колко глупаво от негова страна, колко арогантно да си мисли, че може да гарантира тази безопасност, сякаш обичта бе всичко, което бе нужно. Болката бе намаляла през изминалите сезони, ала съмнението нарастваше. Дали наистина беше обичал Пирия? Или Руж бе права?
Спомни си думите на едрата курва отпреди години: „Ние си приличаме толкова много, Калиадес. Изолирани от живота, без приятели, без някой, когото да обичаме. Затова ни е нужен Банокъл. Той е животът, див и необуздан в цялата си прелест. Без потайност или коварство. Той е огънят, около който сме се струпали, а светлината му отблъсква сенките, от които се боим.”
Той погледна към другаря си, който бе легнал отново и бе затворил очи. Профилът му едва се различаваше на светлината на мъждукащия огън. Внезапно Калиадес изпита страх. Старият му спътник се бе променил много през последните няколко години. А смъртта на жена му бе променила още неща. Дали щеше да продължи да бъде глупак с късмет, както го бе нарекъл Приам?
— Помощ! Моля ви, помогнете ми!
Викът идваше от един умиращ мъж и младият лечител Ксандер, който теглеше количка, пълна с отрязани крайници, край редовете ранени войници в болницата при казармите, се поколеба преди да спре. Изтегли окървавения плат над количката, за да скрие гнусния си товар, а после отиде при мъжа.
Той беше ездач. Ксандер, който бе виждал повече рани в младия си живот от мнозина войници, разбра това само с един поглед. Единият му крак бе откъснат под коляното, може би от удар с брадва. Другият бе толкова зле ранен, може би при лошо падане от коня, че се бе наложило да се отреже доста високо. И двата чукана загниваха и Ксандер знаеше, че мъжът ще умре скоро, при това в агония.
Той положи ръка на рамото му.
— От Троянския кон ли си? — попита го.
— Да, господарю. Фегей, син на Дарес. Умирам ли, господарю?
Ксандер разбра, че Фегей е бил ослепен от удар по главата. Вярваше, че до него стои някой командващ офицер, а не луничав лечител на по-малко от седемнадесет лета.
— Да, войнико — каза нежно младежът. — Но царят знае, че си се бил смело за своя град. Името ти е на устните му.
Ксандер отдавна се бе научил да лъже безсрамно умиращите.
— Той ще дойде ли? Царят?
Фегей се пресегна изплашено, опитвайки се да сграбчи въздуха, и лечителят хвана ръката му и я задържа в своята.