— Цар Приам ще е тук скоро — отвърна той тихо. — Той се гордее с теб.
— Господарю — каза мъжът поверително и придърпа Ксандер към себе си, — болката… Понякога не мога… Понякога… болката е твърде силна. Моля те кажи ми, когато царят дойде. Не искам да ме чуе да викам като жена.
Ксандер увери Фегей, че ще му каже, щом царят пристигне, а после го остави, за да отнесе съдържанието на количката си извън казармите. Остана там за момент, благодарно вдишвайки свежия нощен въздух, носещ се по вятъра, който идваше от морето. После отново влезе в горещата и воняща сграда.
Откри Макаон, главният лекар на Дома, в ъгъла, до един варел с вода, в който миеше ръцете си. Макаон бе все още относително млад мъж, но сега изглеждаше направо древен. Лицето му бе пепелявосиво, а скулите му изпъкваха през бледата кожа. Очите му бяха хлътнали и потънали в сенки.
— Трябва ни бучиниш — каза му настоятелно Ксандер. — Тук има смели мъже, чийто кураж се пропуква пред мъчението от раните им.
Макаон се обърна към него и той видя болката в очите на лечителя.
— В града не може да се намери бучиниш — отвърна мъжът. — Молитвите ми към Змийския бог останаха нечути.
Ксандер осъзна за един ужасен миг, че Макаон не е просто изморен, но и тежко болен.
— Какво не е наред? — извика той. — Ти също страдаш.
Макаон се приближи към младежа и снижи гласа си:
— От началото на зимата в корема ми расте тумор. Опитах да използвам билки и прочистващ мед, ала той не спира да нараства.
Лицето му внезапно се изкриви в спазъм и той се преви, сякаш в плен на ужасяваща болка. Когато се изправи, кожата му бе още по-пепелява на цвят, лицето му бе покрито с пот, а очите — разфокусирани.
— Не съм казвал на никого, Ксандер — добави мъжът с треперлив глас, — и ще те помоля да пазиш тайната ми. Твърде съм болен, за да сляза до бойното поле. Трябва ти да отидеш вместо мен.
Въпреки тревогата за учителя му, Ксандер почувства възбуда. Това беше възможност да напусне това място на смъртта и да излезе на свеж въздух, да се справя с по-малки рани на мъже, които не умираха и не бяха в агония. Хектор бе постановил всички ранени войници, които могат да стоят на краката си, да останат в равнината, в случай че последва нова атака на Агамемнон. Онези с по-сериозни травми, които вероятно щяха да се излекуват, бяха отнасяни в Дома на змиите в Горния град, за да възстановят силите си за бъдещи битки. Мъжете, които най-вероятно щяха да умрат, се намираха в тази болница, до някогашните казарми на Илиос. Казармите бяха в Долния град, зад укреплението и недалеч от погребалните клади, които горяха ден и нощ.
— Ще ида, Макаон — каза той. — Но ти трябва да си почиваш. — Той погледна в измъчените очи и не видя там никакъв шанс за почивка. — Къде трябва да бъда?
— Навсякъде има ранени. Няма да ти е трудно да ги намериш. Направи всичко по силите си.
Когато Ксандер се обърна да тръгне, ръката на Макаон се стрелна и го хвана за китката. Момчето усети студа в кокалестите му пръсти.
— Ти винаги правиш всичко по силите си, Ксандер — каза лечителят.
Младежът напълни една кожена чанта с лечебни отвари, бинтове, предпочитаните от него билки, игли с различни размери и конци. После взе кана вино и три мяха с вода и тръгна към бойното поле.
Вечерта бе хладна и докато вървеше, Ксандер се опитваше да си представи, че е у дома в Кипър, че се разхожда из зелените хълмове сред стадата на дядо си. Приглушените викове на ранените се превърнаха в тихото блеене на бродещите наоколо кози. Той притвори очи и помириса далечното море, чу крясъците на чайките. Препъна се по неравната пътека и едва не падна, ухилен заради глупостта си. Да, помисли си, върви със затворени очи, за да си счупиш някой крак, Ксандер!
Макаон беше прав. Ранените не бяха трудни за намиране. Той тръгна сред тях, поставяше чисти бинтове на раните, кърпеше прорези по лицата с тънки игли и рани по краката и ръцете с по-големи и по-дебела нишка. Свари билките си във вода над войнишкия лагерен огън, за да направи лечебна смес, и превързваше счупени пръсти. Подкани някои от по-сериозно ранените мъже да идат в болниците, но всички му отказаха. Не можеше да ги вини.
Дългата нощ се проточи и Ксандер продължи да работи. Бе срещал мнозина от войниците и преди — те бяха идвали при него с раните си, необяснимите си болки и дребни болести, някои от тях по много пъти през изминалите години. Посрещаха го като другар и се шегуваха с него по начина, по който го правят всички войници. Наричаха го Дребния и Луничавия и той се червеше от удоволствие при мисълта за това колко го обичат всички.