Отговорът не идеше. Повтори всичко още веднъж. Най-сетне до него дойде глас, който той не можа да познае.
— Да, затворени са всичките… Корабът? Трябва да се напусне… Нищо… Да се напусне. Те са до мен… Да, ще ви държа в течение за покачването на водата… Ще ги спася… Не! Довиждане, Дейвис.
Той сложи слушалката.
— Свободните от вахта — горе! Чакайте заповедите на капитана!
…В бързината Симон се блъсна в Дейвис, който, надвесен над бюрото си, пишеше телеграма.
— Идвам от машинното… Водата се стича отвсякъде, от десет, от двайсет листа на обшивката.
— Зная — отговори му Дейвис.
И той продължи да пише: „SOS пътнически кораб «Звезда на моретата». Опасност от потъване. Моля незабавно помощ.“ Посочи координатите и се подписа: ДЕЙВИС.
— Занесете това на телеграфистите и веднага се върнете тук.
После той отиде на мостика и сложи ръка на рамото на третия помощник:
— Жерар — каза той, — потъваме.
— Какво?
Огромна почуда се изписа на лицето на младия човек. Това бе невъзможно.
— Така е. Водата нахлува в кораба. Трябва да го напуснем.
Той изсвири три пъти със свирка, за да привлече вниманието на отрупаните в предната надстройка хора, които се накланяха заедно с нея по вълната. И с глъхнещ глас извика:
— Хайнс, Хервик! Всички мъже тук! Веднага!
Гласът разтърси мъжете. Без да продумат, те оставиха работата си и се спуснаха към мостика. Скоро наобиколиха капитана. Дейвис ги изгледа бавно един след друг. Той обичаше еднакво всички, с почти бащинска любов. Това може да се изпита само на море.
— Слушайте всички — рече той. — Ето, Грейсън току-що ми телефонира. Водата нахлува в машинното. Корпусът се пречупва. „Звезда на моретата“ трябва да се напусне.
Тъй като те понечиха да си тръгнат, Дейвис ги спря.
— Почакайте, деца. Трябва да се избегне всякаква паника. Не сме сами. Почакайте. Ще си идете по местата. Всеки ще си приготви лодката. Запазете спокойствие! Спокойно! Спокойно! Когато бъдете готови да свалите лодките, аз ще дам сигнал за напускане на кораба. Почакайте, не бързайте и не забравяйте, че цял живот сме се готвили за това. Незабавно идете по местата си и мислете за мен. Аз съм тук и ви гледам. Аз съм с вас! Не забравяйте това! Вървете!
Кръгът от моряци се разцепи бавно. Нужно им беше време, за да се убедят, че всичко е свършено и че трябваше да напуснат кораба. Но защо? И те като огнярите бяха изненадани, ала техният смут бе по-голям, защото не бяха видели водата. Всичко изглеждаше тъй сигурно и все пак… след колко минути?
Старши помощникът се отправи към Дейвис. Беше невъзмутим.
— Хервик, вие ще се спуснете в морето с една от първите лодки. Ще поемете командуването. Ще ги съберете около вашата. Не се отделяйте. „Берлин“ ще бъде тук призори.
— Добре — каза Хервик.
Капитанът се поколеба, сетне добави, протягайки му ръка: — Имам ви доверие… Довиждане.
— Довиждане, капитане.
Хервик се отдалечи. Край капитана не останаха други освен Симон, Жерар и Хайнс. Последният излезе напред и в слабата светлина на компаса се видя как брадата му гневно потрепваше.
— Дейвис, сигурен ли сте? Да напуснем кораба! Да напуснем „Звезда на моретата“! Хиляди пътници, вдигнати по тревога през нощта, които ще се хвърлят в лодките, боричкания, жени в морето!
— Симон е видял, Хайнс. Никога не съм говорил на вятъра. Грейсън ми се обади по телефона. Ако не напуснем „Звезда на моретата“, рискуваме всички да потънат с него. Почакайте.
Той извика по телефона:
— Грейсън? Какво става? Водата тече по-силно?…
Затвори апарата.
— Трябва бързо да се действува. Хайде, повикайте стюардите. Предупредете персонала на ресторанта. След десет минути пускам сирената. Хайнс, Симон, Жерар… разчитам на вас… И без паника!
Той беше сам. Тримата му помощници бяха тръгнали да изпълнят заповедите му. Какво странно усещане — да се намираш сам в полумрака, в студа. Сам. Не. „Я, кой е тук?“
— О, ти ли си, Пархам? Какво правиш тук? Върви на поста си, тичай.
— Капитане, а ракетите?
— Вярно. Е, добре, запали ги… Но първо дай продължителен сигнал със сирената…
…Не всички пътници спяха. Бяха се хвърлили във вихъра на танца, искаха от музикантите все по-буйни ритми.
Цял час отминава. Бързо. Сетне корабът спира, сърцето му не бие вече, кренът е по-силен.
— Спрели сме…
— Какво има пак?
Дълги минути, в които хората се ослушваха, мъчеха се да разберат какви са тия шумове, питаха се каква е причината за спирането и защо е това оживление на носа. Врати се отваряха, показваха се разтревожени глави.
Пак тази сирена! Ще спре ли най-сетне!
След туй една врата рязко се отвори. Влезе някакъв стюард. Беше младо момче. Съвсем младо и голобрадо. Гласът му още мутираше. Трепереше като на юноша.