Само че Сония предпочиташе вероятността да се срещне с Крадците, отколкото сигурната смърт от ръцете на магьосниците. Крадците поне не я търсеха.
Тъмнината се сгъсти още повече и Сония вече можеше да различи единствено смътни сенки. Скоро, обаче, отново просветля; приближаваха се до поредната решетка. Сери сви в друг коридор и те потънаха в нов тъмен тунел. Направиха още няколко завоя, преди окончателно да спрат.
– Би трябвало вече да са минали оттук – прошепна той на Херин. – Ще останем колкото да си купим нещо и ще продължим. Трябва да се свържеш с останалите и да им кажеш да не споменават на никого за Сония. Току-виж хората решили, че могат да спечелят нещо от нас, като ни заплашат, че ще я издадат на магьосниците.
– Ще се погрижа за всичко – увери го Херин. – Ще разбера са успели да издрънкат нещо и ще им наредя да си затварят устите.
– Отлично – отвърна Сери. – Така, значи сме дошли да си купим малко айкер5 и това е.
В тъмнината се разнесоха тихи звуци, отвори се някаква врата и те се озоваха под ярката дневна светлина, в курник, пълен с расуци6.
При вида на непознатите птиците се развълнуваха, размахаха късите си, безполезни крилца и запищяха пронизително. Звукът отекна в каменните стени на малкото дворче. През близката врата надникна някаква жена. Щом видя Сония и Херин в курника, тя се намръщи сърдито.
– Хей! Кои сте вие?
Сония се обърна за помощ към Сири и го видя да клечи зад нея и да рови в прахта, прикривайки следите им. Той се изправи и се ухили на жената.
– Идваме ти на гости, Лария.
Жената го погледна. Намръщеното й лице грейна в усмивка.
– Серини! Винаги ми е приятно да те виждам! Това твои приятели ли са? Добре дошли! Добре дошли! Заповядайте вкъщи да ви почерпя с рака7.
– Как върви търговията? – попита Сери, щом излязоха от курника и последваха Лария в една малка стаичка. Половината й беше заета от тясно легло, а в останалото място бяха разположени печка и маса.
Жената се намръщи.
– Тежък ден. Преди по-малко от час имах посетители. Много любопитни се оказаха.
– Посетители, облечени с мантии? – попита Сери.
Тя кимна.
– Изкараха ми акъла. Навсякъде ровиха, но нищо не намериха, ако ме разбираш. Но стражниците намериха. Сигурна съм, че ще се върнат, но дотогава няма да е останало нищо за намиране. – Тя се изкиска. – Твърде късно ще бъде. – Тя млъкна, докато слагаше вода да възври на печката. – А вие защо сте дошли?
– За същото като всички останали.
В очите на Лария проблесна весело пламъче.
– Готвите се за весела нощ, а? Колко предлагаш?
Той се усмихна.
– Доколкото си спомням, ти ми дължиш една услуга.
Жената сви устни и присви очи.
– Чакай тук.
Тя излезе от стаята. Сери въздъхна и седна на леглото, което силно изскърца.
– Успокой се, Сония – рече той. – Вече са били тук. Втори път няма да се върнат.
Тя кимна. Сърцето й не спираше да бие ускорено и стомахът я присвиваше. Тя си пое дълбоко дъх и се облегна на стената. Водата завря. Сери взе от масата бурканче с тъмен прах и сипа по лъжичка в приготвените от Лария чаши. Стаята се изпълни с познат, пикантен аромат.
– Вече можем да сме сигурни, Сония – каза Херин и с благодарност прие продадената му от Сери чаша.
Тя се намръщи.
– В какво?
– Че си използвала магия. – Той се ухили. – Нямаше да те търсят, ако не смятаха така, нали?
С нетърпелив жест Денил пресуши влагата от мантията си. Над финото сукно се издигнаха облаци пара. Стреснатите стражници отскочиха встрани, но когато пронизващият вятър разнесе мъглата, те се върнаха по местата си. Мъжете се движеха в строга формация – двама пред магьосника, двама зад него. Идиотска предпазна мярка. Обитателите не бяха чак толкова глупави, че да ги нападнат. А дори и да го бяха направили, същите тези стражници щяха да се втурнат към Денил в търсене на защита.
Улавяйки тъжния поглед на единия от стражниците, Денил усети лек пристъп на вина. Денят едва започваше, а те вече бяха изнервени и непочтителни. Денил си напомни, че ще се наложи да ги търпи цял ден и си обеща да се опита да се държи по-дружелюбно.
За стражниците претърсването беше като празник – много по-интересно от часовете висене край портите или патрулирането по градските улици. Въпреки горещото им желание да нахлуят в тайните складове и бардаци на контрабандистите, от тях реална полза нямаше. Денил нямаше нужда от помощта им при разбиването на заключени врати и отварянето на контейнери, а и жителите на бедняшките квартали, макар и неохотно, му оказваха съдействие.