–... да ги спрем, преди да са стигнали до площада – казваше единият стражник. – Около двайсетина са. Водачът на бандата е едър мъж. Има белег на врата и...
Сърцето на Сония прескочи един удар. Възможно ли беше...?
На няколко стъпки от стражите се виждаше една скрита врата. Сония се плъзна в плитката й ниша и извърна глава, за да огледа по-добре двамата мъже, но подскочи, щом зърна две тъмни очи, които я наблюдаваха откъм вратата.
Оттам я гледаше една жена, ококорила очи от изненада. Сония отстъпи назад. Непознатата също се отдръпна и се засмя в отговор на стреснатия смях на Сония.
Това беше просто отражение! Сония протегна ръка и пръстите й докоснаха полирания метал, прикрепен към стената. Върху металната плоча беше гравиран някакъв надпис, но тя не познаваше толкова добре буквите, за да разбере какво точно пише.
Сония се вгледа в отражението си. Слабо лице с хлътнали бузи. Къса тъмна коса. Никой не я беше наричал красива. Стига да поискаше, все още можеше да мине за момче. Леля й каза, че прилича повече на отдавна починалата си майка, отколкото на баща си, но Сония подозираше, че Джона просто не иска да вижда приликите с напусналия ги зет.
Сония се наведе към отражението си. Майка й беше красива. „Може би ако си пусна косата дълга – помисли си тя, – и облека нещо по-женствено...”
... о, не си прави труда. Тя изсумтя подигравателно и се извърна настрани, ядосана на себе си заради това, че е позволила да я разсеят подобни фантазии.
–... преди около двайсетина минути – чу се глас наблизо.
Тя се вцепени, припомняйки си защо се е скрила в нишата.
– И къде смятат да ги хванат в капан?
– Не знам, Мол.
– Ех, колко ми се иска да бъда там. Нали видя какво направиха миналата година с Порлен, малките копелета. Трябваха му няколко седмици, за да се отърве от обривите и дни наред не можеше да вижда като хората. Чудя се дали не мога да се измъкна... Хей! Сбъркал си пътя, момче!
Сония пренебрегна вика на войника, знаейки, че двамата с другаря му няма да оставят поста си, за да не решат хората да се възползват от разсейването им и да се измъкнат. Тя се затича напред, поправяйки си път между сгъстяващата се тълпа. От време на време спираше, оглеждайки се за познати лица. Нямаше никакво съмнение за коя банда говореха стражниците. През последната сурова зима не спираха да се разказват истории за онова, което бяха сторили момчетата на Херин по време на последното Прочистване. Стана й весело, щом чу, че старите й дружки продължават да правят бели, макар че трябваше да се съгласи с леля си, че е по-добре да стои настрани от пакостите им. И по всичко изглеждаше, че сега стражниците планираха отмъщение.
„Което само потвърждава правотата на Джона. – Сония се усмихна мрачно. – Леля ще ми смъкне кожицата от гърба, ако разбере какви ги върша, но просто трябва да предупредя Херин. – Тя отново огледа тълпата. – Нали не е като да се връщам в бандата. Само ако успея да намеря наблюдател – ето го!”
В сянката на една врата стоеше небрежно отпуснато едно момче, което оглеждаше намръщено наоколо с потисната враждебност. Въпреки привидната му незаинтересованост, погледът му прескачаше от една тясна уличка към друга. Щом погледите им се срещнаха, Сония вдигна ръка да оправи качулката си и направи знак, който останалите хора биха приели като неприличен жест. Момчето присви очи и бързо отвърна със същия сигнал.
След като се убеди, че той е наблюдател, Сония си проправи път през тълпата и се спря на няколко стъпки от вратата, преструвайки се, че си връзва ботушите,
– С кого се движиш? – попита я той, поглеждайки настрани.
– С никого.
– Използва стар знак.
– От доста време не съм в бандата.
Той замълча.
– Какво искаш?
– Чух стражниците да разговарят – каза му тя. – Планират да заловят някого.
Наблюдателят изсумтя грубо.
– И защо трябва да ти вярвам?
– Някога познавах Херин – отвърна тя и се изправи.
Момчето я погледна, после пристъпи напред и я хвана за ръката.
– Тогава нека да видим дали той още те помни.
Сърцето й прескочи един удар, когато той я повлече през тълпата. Калта беше хлъзгава и тя знаеше, че ако се опита да запъне крака, ще се просне върху нея в цял ръст. Изруга под носа си.
– Няма нужда да ме водиш при него – каза тя. – Просто му кажи името ми. Той знае, че няма да тръгна да го баламосвам.