– Никаква светлина. По-добре се оправям в тъмното.
Херин угаси лампата и коридорът потъна в мрак.
– И никакви разговори – каза им Сери. – Сония, с едната ръка се дръж за плаща ми, а другата опри на стената.
Тя протегна ръка и сграбчи грубата материя. Нечия ръка леко се отпусна на рамото й. Те тръгнаха напред и стъпките им отекнаха в прохода.
Сери промени посоката няколко пъти, а наоколо продължаваше да цари непрогледен мрак. Слабото ехо на капеща вода се приближи и отмина, после отново се чу ясно. Сония си спомни, че бардакът на Опия се намира близо до реката, така че проходът сигурно минаваше под речното корито. Тази мисъл не беше особено успокояваща.
Сери спря и после тръгна отново толкова рязко, че изненаданата Сония изпусна плаща му. Тя протегна ръка и докосна груба дървена дъска, над нея още една. Притеснена, че може да изгуби Сери, ако се бави твърде дълго, тя забърза нагоре по стълбата, но беше възнаградена с ритник от ботуша му. Сония преглътна една ругатня и продължи да се изкачва, този път по-внимателно. Зад нея тихо потропваха ботушите на Херин и Дония.
Над главите им се появи неясен тъмен квадрат. Тя премина през отвора и се озова в дълъг прав коридор. През пукнатините в стените се процеждаше слаба светлина. Изминаха около стотина крачки и точно когато стигнаха до поредния завой, Сери внезапно спря.
Коридорът пред тях започна да просветлява, озарен от приближаващ се източник на светлина някъде зад завоя. Сония ясно видя силуета на притисналия се към стената Сери. До слуха им достигна изискан мъжки глас.
– Ха! Още един скрит проход. Елате, да видим далеч ли отива.
– Те са в подземията – ахна Дония.
Сери се обърна и трескаво размаха ръка към Сония. Без да се помайва, тя се обърна и видя как Херин и Дония се отдалечават на пръсти по коридора.
Макар да се движеха колкото се може по-тихо, стъпките им отекваха в тясното пространство. Сония напрегна слух, очаквайки всеки момент да чуе викове зад гърба им. Навеждайки поглед към пода, тя установи, че собствената й сянка става все по-отчетлива – светлината приближаваше завоя.
Тунелът пред тях гънеше в мрак. Сония се обърна. Светлината вече бе толкова ярка, че тя очакваше всеки момент магьосникът да се появи на завоя. След миг той щеше да ги види...
В този миг някой рязко я накара да спре. Сери я хвана за раменете и я притисна към стената. Тухлите зад гърба й поддадоха и тя залитна назад.
Гърбът й опря в друга стена. Сери леко я бутна встрани и сам влезе в тясната ниша. Тя усети как кокалестият му лакът се опира в ребрата й, после чу сухото стържене на тухлите, които се върнаха по местата си.
В тясното пространство дишането им прозвуча гръмотевично. С разтуптяно сърце Сония напрегна слух и дочу приглушения звук на човешки гласове. През пукнатините на стената проникна светлина. Сония се наведе напред и надникна през една от тях.
Точно пред нея във въздуха се носеше светеща топка. Очарована, тя не свали поглед от нея, докато топката не се изгуби, оставяйки червени петна пред очите й. След това пред цепнатината се появиха бледа ръка, широк пурпурен ръкав и гърдите на мъж, облечен в мантия – магьосник!
Сърцето й туптеше бясно. Той се намираше толкова наблизо – на една ръка разстояние. Разделяше ги само тънка тухлена стена. В този миг той спря.
– Чакай малко. – Гласът му прозвуча озадачено. Той застана неподвижно и безмълвно, след което бавно се обърна с лице към нея.
Тя застина от ужас. Това беше магьосникът от Северния площад – същият, който я беше видял. Същият, който се беше опитал да я посочи на останалите. Лицето му бе отнесено, сякаш се беше заслушал в нещо. Той стоеше и гледаше през тухлената стена право в очите на Сония.
Устата й пресъхна, сякаш беше пълна с пепел. Тя преглътна тежко и усети как страхът й се засилва. Струваше й се, че тупкането на сърцето й всеки момент ще я издаде. Можеше ли магьосникът да го чуе? Можеше ли да чуе дишането й?
Може би чува мислите в главата ми.
Сония усети как коленете й омекват. Говореше се, че магьосниците могат и такива неща. Тя стисна здраво очи. „Той не може да ме види. Аз не съществувам. Няма ме тук. Аз съм едно нищо. Никой не може да ме види. Никой не може да ме чуе...”
Обхвана я някакво странно усещане, сякаш около главата й беше ушито одеяло, което заглушаваше всичките й сетива. Тя потрепери, осъзнавайки, че отново бе направила нещо – но този път на себе си.
„А може пък магьосникът да ми е направил нещо” – помисли си внезапно Сония. Ужасена, тя отвори очи и установи, че стои сама в мрака.