Донър рязко се обърна към него:
— Говориш така, все едно момчето е заклано като някакво животно.
Брайънт не отговори. Нямаше нужда.
— Заколението означава, че убийството е било преднамерено — обади се Стентън.
Дори самите думи оставяха неприятен вкус в устата му.
— Но ако не са били индианците, кой е бил?
Устните на Брайънт бяха свити в мрачна гримаса, когато отговори:
— Не бива да изключваме възможността убиецът на момчето да е част от този керван. Някой, който вече е сред нас.
Настъпи изострена, плътна тишина.
— Глупости — промърмори Рийд.
Както винаги, когато Рийд изглеждаше напрегнат, носната му кърпа се показа от джоба му, за да избърше лицето си с нея. Беше неволен тик, по който винаги можеше да бъде разпознато състоянието му.
— Но подобен човек със сигурност щеше да се набива на очи, нали? — възрази Донър, като въртеше копчетата на дрехата между пръстите си. — Поведението му щеше да го издаде.
Стентън знаеше, че не е задължително това да отговаря на истината. Когато видя убитото момче, той си спомни за едно време в родния си град в Масачузетс — когато бе видял как изтеглят любимата му изпод леда на замръзналата река и я полагат върху снега. Лидия. Бяха изминали петнайсет години, а той все така не издържаше на болката, която му носеше този спомен. Тя изглеждаше така, сякаш току-що е заспала — изражението на лицето ѝ бе също толкова умиротворено, колкото и на момчето. Лъжа. Спомняше си тъмните ѝ мигли на фона на кожата, която бе станала бледосиня след дългия престой под водата, и устните ѝ, лилави като синина. Нещо ужасяващо я беше принудило да поеме по тънката заледена повърхност на реката в този зимен ден — някакво зло, което бе живяло сред тях, но той бе останал сляп за него. Поне за това дядо му беше напълно прав. Злото беше невидимо и беше навсякъде.
— Понякога един луд може да се държи нормално, когато се налага — отговори Брайънт. — Може да го прикрива, колкото е необходимо. Може да крие истинската си природа неограничено време.
Рийд избърса чело с носната си кърпа.
— В едно съм сигурен — каза той. — Добре че полковник Ръсел се оттегли навреме. Имаме нужда от нов водач.
Стентън хвърли поглед на Донър и видя, че обичайната му самоувереност се беше стопила на подскачащата светлина от факлата на Рийд. Донър бе един от помощниците на Ръсел и очевидно се бе наслаждавал на назначението си и на всички малки задължения, които вървяха заедно с него. Харесваше му думата му да се чува, когато се взимат решения; и определено му харесваше да го уважават, сякаш жадуваше за възхищението на другите. Респектът на Стентън към него обаче не беше нараснал особено.
— Нали няма да се опиташ да обвиниш Ръсел и за това? — попита Брайънт.
— Той изобщо не биваше да бъде избиран за водач. Подобно нещо никога нямаше да се случи, ако управляваше човек с по-твърда ръка.
Рийд се прокашля, преди да продължи, и Стентън си помисли, че знае какви ще са следващите му думи.
— Вярвам, че моята репутация говори сама за себе си.
— На твое място щях да внимавам и да не се осланям твърде много на положението си — отговори Донър и се обърна към светлината, така че голямото му широко лице лъсна в тъмното. — Може и да си добър търговец, но не знам колко струва това по пътя на кервана.
— Аз вече съм един от неговите водачи — по същество, макар и не по длъжност — заяви сковано Рийд. — Не можеш да го отречеш.
Стентън беше принуден да се съгласи; всеки път, когато се налагаше да се вземе някакво сериозно решение, хората почти инстинктивно се обръщаха към него.
— Ако зависи от теб, ще убием първия срещнат индианец — тросна се Донър. — Ще започнем война, без да имаме абсолютно никакво доказателство за самоличността на убиеца на момчето, който или каквото и да е той.
— Разбирам. И предполагам, че по твое мнение от теб ще излезе по-добър водач от мен, така ли? — попита го остро Рийд.
Дори на оскъдната светлина на догарящата факла Стентън видя как лицето на Донър почервеня.
— В интерес на истината, точно така мисля — каза той. — Аз имам опит в предвождането на кервана. Хората ме познават — и ме харесват. Важно е да те харесват, Джеймс — не бива да подценяваш това.
Рийд се намръщи срещу Донър:
— По-добре да ме уважават, отколкото да ме харесват.
Той му отвърна с тънка, престорена усмивка:
— Точно затова няма да те изберат за водач. Не можеш да очакваш просто да се изправиш и да започнеш да нареждаш на хората какво да правят. Трябва да спечелиш уважението им — а ти все още не си го направил.
Рийд спря насред крачката си. Главата му се поду от ярост и сякаш всеки момент щеше да се пръсне.