— А ти си мислиш, че хората те уважават, така ли? Всички знаят, че не можеш да се опълчиш дори на собствената си жена.
При тези думи и другите спряха. Стентън неловко пристъпи от крак на крак в праха. Дори в тъмнината забеляза как кръвта се отдръпна от лицето на Донър. Мъжът стоеше напълно неподвижен, а големите му ръце бяха увиснали като боздугани от двете страни на тялото му, докато се извисяваше над Рийд. Но той не отстъпи — и в този миг изглеждаше по-силният от двамата.
Брайънт наруши мълчанието, като пристъпи между тях.
— Господа! Вече е късно. А тази вечер всички преживяхме истински шок.
Стентън едва сега си даде сметка, че беше сдържал дъха си, макар и да не изглеждаше толкова вероятно Рийд и Донър да стигнат дотам да разменят удари помежду си. Джеймс Рийд беше избухлив наистина, но освен това и горделив — и нямаше да се унижи с юмручен бой. Стентън бе забелязал вниманието, с което се отнасяше към външния си вид, маниакалната му грижа за чистотата на ноктите и поддържането на брадата, как не спираше да четка праха от връхната си дреха, макар че едва след няколко минути отново щеше да е потънала в прах. А Донър изглеждаше наперен, но дълбоко в себе си бе твърде мек, почти като гъба, и твърде силно се осланяше на другите, за да оформят позицията и характера му. Беше от хората, които намират някой друг да свърши мръсната работа вместо тях.
Но въпреки всичко това на Стентън не му хареса напрежението, което остана наоколо, дори след като Рийд се обърна и се отдалечи, без да каже и дума повече.
Донър поклати глава.
— Това е лудост — промърмори той.
После им пожела лека нощ и пое обратно към лагера.
За миг, докато го гледаше как потъва в мрака, Стентън завидя на Донър за семейството му, което го очакваше, за компанията на красивата му жена и спящите му деца, които издишваха сладкия си нощен дъх в летния въздух.
Брайънт въздъхна.
— Господи, дано се намери някой друг да ни води.
Стентън кимна към силуетите на двамата мъже, които вече се бяха стопили в тъмнината.
— Ако трябваше да избереш един от двамата, кой щеше да бъде?
— Ако се налагаше, по-скоро щях да избера Рийд, отколкото Донър. Има повече качества за водач. Но ако наистина искаш да знаеш истината, щях да гласувам за теб.
— За мен ли? — рече Стентън и едва не се разсмя. — Не вярвам да намериш някой друг, който да те подкрепи. Семейните мъже не ми вярват, защото нямам жена и деца. А и бездруго това главоболие не ми трябва — и предпочитам да се грижа само за себе си. Ако толкова искаш да имаме водач, защо не се кандидатираш сам?
Брайънт се усмихна накриво:
— Няма толкова лесно да ме разубедиш да замина.
— Значи все още смяташ да го направиш? — попита го Стентън. — Да пътуваш с малка група, докато убиецът на момчето все още е на свобода, може да се окаже опасно.
— Така е — съгласи се Брайънт и наведе глава, все едно се вслушваше в далечината. — Знаеш ли, това ми напомня за нещо. За една стара история, която съм чувал много отдавна.
— От индианците ли я научи?
— Не — отвърна Брайънт с усмивка, която приличаше повече на гримаса. — Беше необичайна случка от времето, когато чиракувах като доктор. И беше почти толкова трудно за вярване, колкото някоя приказка. Ако някога успея да я проумея, ще ти я разкажа.
Докато говореше, той се обърна и вдигна ръка за сбогом.
— Пази се, Стентън. Ще ти изпратя вест, когато мога.
„Почти толкова трудно за вярване, колкото някоя приказка.“ По някаква причина тези думи продължиха да се въртят в главата на Стентън.
Той винаги палеше лагерния си огън встрани от другите; през нощта обичаше да бъде сам. Виждаше фургоните на останалите от другата страна на една горичка — палатките им бяха опънати за сън, а огньовете им догаряха в нощта; във въздуха се носеше уханието от вечерята им. Но всяко огнище, край което минаваше, бе пусто. Бащите бяха прибрали семействата си в палатките. Всеки път ставаше така, когато се случеше нещо страшно: кръговете се стесняваха. Естественото желание на хората бе да защитят най-близките си.
Стентън си даваше сметка, че обезобразеното тяло на онова момче трябваше да го тревожи… и наистина бе така. Но го тревожеше и друго, упорито като миризмата на кръв във въздуха. Беше мъчителното усещане, че нещо жизненоважно — някаква невидима нишка — ще се разплете всеки миг. Никога не беше обичал враждите, но думите на Донър тази вечер се бяха запечатали с болезнена острота в главата му. „Не подценявай колко е важно да те харесват.“ Стентън не си беше направил труда да направи така, че да го харесват; единственият му истински съюзник бе Брайънт, а той си тръгваше.
Предположението, че убиецът на момчето може да е сред тях, бе накарало Стентън да бъде нащрек. Сред членовете на експедицията имаше мнозина мъже, които се отличаваха със склонност към насилие и дори с откровени отклонения. Той се замисли за онова, което беше казал Брайънт: опасните наклонности могат да бъдат прикрити. Носеха се слухове, че Кесибърг бие младата си жена, когато си мисли, че няма свидетели, и Стентън беше склонен да им вярва. Кесибърг беше самоук измамник на карти и не забравяше никога нищо — точно от онези хора, които бяха в състояние да си отмъстят, защото имат зъб на някого.