Бях зашеметен. Човешките жертвоприношения са изключително рядко срещани сред индианските племена от равнините. Древните култури на юг — маите и ацтеките — са известни с практикуването на ритуални човешки жертвоприношения, но по мои сведения тази практика е нечувана на север от Рио Гранде. Помолих го да ми опише точно на какво е станал свидетел. По очевидни причини, първата ми мисъл беше, че не е разтълкувал правилно какво е видял.
Мъжът ми разказа, че е видял дузина воини от племето анауаи, които отвели един от своите в гората. Индианецът се съпротивлявал, но те го държали здраво. Замъкнали го далеч от лагера си и го завързали за едно дърво, за ръцете и за краката, а сетне го оставили на съдбата му, макар че той крещял нещо след тях. На Фарнсуърт му се сторило, че индианецът ги умолявал да го освободят.
Описаната сцена несъмнено беше покъртителна. Разбирах защо се бе стреснал Фарнсуърт. Но въпреки това — описаното не ми звучеше като ритуал за жертвоприношение. От онова, което бях прочел по въпроса, бях останал с впечатлението, че избраните за жертвоприношение често го смятат за висока чест и с готовност отиват сами към олтара.
Отвърнах на Фарнсуърт, че ако се съди по неговото описание, бе станал свидетел по-скоро на някакво наказание. Беше изключително вероятно да са изключили въпросния индианец от племето поради провинение. Но Фарнсуърт настоя, че случаят не е бил такъв. И твърдеше, че освен това знае каква е била истинската причина да го направят: индианците от племето анауаи се страхували от „демона, който живее до езерото Тръки“, и му принасяли жертви, така че да остави другите от племето на мира.
Фарнсуърт не знаеше повече подробности за тази фолклорна легенда, но през изминалата година беше чувал разкази за индианци, които са изчезвали от поселищата си недалеч от територията на племето анауаи — обикновено болни, стари и деца, отмъкнати от леглата си или изчезнали без следа в гората, където са отишли да събират дърва за огъня или плодове. Разбира се, този мотив се среща в почти всяка култура, но аз бях необичайно развълнуван от него — може би заради горкото момче от семейство Найстром, което също беше отмъкнато от леглото си и така и не се беше върнало.
Фарнсуърт ми разказа всичко това с видима неохота, като се боеше да не го помисля за луд. Склони да го направи едва след като го уверих, че наистина искам да знам всичко и че точно това е причината да пътувам към индианските територии: за да изследвам техните необичайни вярвания и митове и да се опитам да ги свържа с някаква достоверна действителност. Фарнсуърт прие, че съм твърдо решен да продължа към езерото Тръки, но ме умоляваше да разубедя Донър и останалите да не поемат по същия път.
Опасявам се обаче, че до този момент не съм успявал да окажа някакво въздействие върху Донър, и няма да го постигна и сега. Колкото до самия мен, мога единствено да си призная, че предупрежденията на Фарнсуърт ми оказаха точно противоположното въздействие. Вече не мога да мисля за нищо друго, освен за възможността да се запозная с това самобитно индианско племе и да науча нещо повече за легендата за духа — или демона — от езерото Тръки.
За това и за теб, скъпа моя. Така че ще сложа край на писмото си на това място, преди да преосмислиш прибързаното си решение да се омъжиш за бъбрив стар въздухар. Понякога не мога да повярвам на щастливата си съдба, която позволи жена като теб — толкова интелигентна, мъдра и красива — да се съгласи да се омъжи за причудлив, упорит глупак. Защото, колкото и да те обичам и да ми липсваш и да искам да бъда с теб, знам, че след като вече чух за легендарния звяр от езерото Тръки, няма да се спра пред нищо, докато не стигна дотам и не науча всичко възможно за него. Не се съмнявам, че няма да се зарадваш, когато прочетеш за това мое намерение, но трябва да ме разбереш, когато ти казвам, че ако не се опитам да я разплета сега, тази история ще ме измъчва до края на дните ми. Не се тревожи за мен, скъпа Марджи, и знай: възнамерявам да се върна при теб колкото се може по-скоро.