Юли 1846 година
Шеста глава
„Сбогом, сбогом.“
Думите продължаваха да отекват в главата на Стентън, макар че останалата част от кервана — заселниците, които щяха да продължат към Орегон — бяха потеглили още преди няколко часа, като оставиха по-малката група на брега на реката Литъл Сенди. Заминаха с повече от сто фургона, които вдигнаха облак от задушлив прах. Дали наистина нямаха търпение, или Стентън само си го беше въобразил? Дали наистина бяха нетърпеливи да оставят зад гърба си лошия късмет и спомена за закланото момче от семейство Найстром? Да се разделят с „отцепниците на Донър“, както бяха започнали да наричат групата, която щеше да продължи към Калифорния? Само преди няколко дни, във Форт Ларами, се бяха сбогували с Едуин Брайънт и неколцината мъже, които бяха решили да тръгнат с него, но Стентън вече тъгуваше за единствения си приятел.
В небето се носеха облаци, пухкави като памук, все още на стъблото, и толкова ниски, че човек можеше да се закълне, че ще ги достигне с ръка, ако се протегне към небето. Равнината се простираше до хоризонта, нашарена с големи петна в зелено и златно, а през нея се виеше реката Литъл Сенди. Беше тиха и тясна рекичка, точно както подсказваше името ѝ. Едва ли можеше да се случи нещо лошо тук. Останалите от кервана се приготвяха за пиршество — нещо като организиран пикник за цялата общност. Идеята бе на Донър, разбира се, така че да отпразнуват последната отсечка от пътуването си. Беше се постарал да разпали самочувствието им, като им бе говорил как ще бъдат възнаградени за смелостта си да поемат по прохода Хейстингс. Нарече ги безстрашни пионери, които ще проправят нов път през пустошта; имената им щяха да останат в историята. Стентън подозираше, че действителната цел на пикника е да разсее съмненията им в това решение. Сред фургоните от кервана се носеше слух за кръвожадни вълци, които плячкосват индианските територии напред по пътя им. Бяха чули за това от един златотърсач със съмнителна репутация, но тъй като смъртта на момчето от семейство Найстром си оставаше без обяснение, всички бяха разтревожени.
— Не трябва ли да продължим веднага — като основната група? — беше попитал Стентън, когато чу за плановете на Донър да организират празненство.
— Днес е неделя, ден за почивка — беше отвърнал Донър със снизходителен тон. — Господ ще се погрижи за нас.
— Ако не спираме, можем да стигнем до Форт Бриджър до края на седмицата — настоя Стентън. — Но не можем да разчитаме на това, че няма да се забавим по пътя.
— Водачите казват, че воловете трябва да си починат — обади се Уилям Еди, като присви едното си око срещу него.
Стентън знаеше, че това е лъжа. Вчера не бяха изминали повече от шест мили.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Стентън? Прекалено си боязлив.
Каза го Луис Кесибърг, със самодоволна усмивка, отпуснал ръка на колана си. На няколко пръста разстояние от револвера.
Еди се разсмя:
— Боязлив като стара даскалица.
Стентън знаеше, че при обичайни обстоятелства нямаше да посмее да му се присмива, но след като Брайънт вече го нямаше, а Донър се бе провъзгласил за водач на кервана, равновесието на силите се беше променило. Еди и Кесибърг — част от групата на мъжете, с които Донър бе положил специални усилия да се сдружи — вече се държаха като негови неофициални заместници. А Стентън нямаше обичай да влиза във вражда с хора, които сами я търсеха, особено когато бяха толкова повече от него.
Сега в далечината се разнесе звукът от цигулката на Люк Халоран. На Стентън му прозвуча умолително — като гласа на дете, което вика за помощ. Всичко това му се струваше грешно: да се разделят с по-голямата част от кервана, да се отправят по неизвестен маршрут, да спрат за пикник, все едно имаше някакъв църковен празник, вместо да продължат възможно най-бързо.
И разбира се, въпреки че отдавна го бяха заровили, все още не можеше да се отърси от спомена за обезобразеното тяло на убитото момче, с оголени от плътта кости. В светлината на този спомен мисълта за пикник му се струваше още по-гротескна.
Но въпреки това той се насили да прекоси лагера. Боеше се от мисълта да види Тамсен, но в същото време желаеше да я зърне; сега му се струваше още по-красива, когато я погледне отдалеч, но освен това и страховита — като току-що наточено острие. Под прикритието на мрака тя омекваше под пръстите му; идваше при него като дим, който оставаше по косата му, по дрехите му, и пълнеше дробовете му. Преди две нощи я беше попитал дали наистина не е вещица, че да го омагьоса така, но тя само се беше засмяла.