Той се обърна и видя зад себе си момиче, което познаваше съвсем бегло: Мери Грейвс. Беше с остри черти на лицето и много висока за жена. За пръв път я виждаше толкова отблизо. Очите ѝ бяха необикновени, сиви като цвета на небето призори.
— Ти си дъщерята на Франклин Грейвс, нали? — попита той, макар и сам да го знаеше.
Беше я забелязвал и преди, но тя сякаш винаги бе със семейството си, обградена от родителите си или от цяла орда малки деца, които шумно се боричкаха за вниманието ѝ.
— Така е — отвърна тя. — Една от дъщерите му.
Гласовете на останалите жени заглъхнаха, когато двамата се отдалечиха от тях, почти несъзнателно — просто закрачиха един до друг към борова горичка в края на лагера.
— Надявам се думите ми да не прозвучат самонадеяно, мистър Стентън, но моят съвет е просто да не им обръщаш внимание.
Полите ѝ шумоляха на всяка крачка, като бръснеха дивата прерийна трева. Вървеше с дълги, енергични крачки, напомняше му на млада кобила, силна и изпълнена с живот.
— Само те подкачат. Но омъжените жени наистина не обичат да виждат мъж да живее сам. Мисля, че това ги притеснява.
— Защо да ги притеснява един ерген?
Тя се засмя, преди да отговори:
— Предполагам, че това просто е една от тайните на живота.
— Едуин Брайънт — запозна ли се с Едуин? — Имаше една теория за това. Според него изборът да не се ожениш, се възприема като укор.
Пикникът неусетно се стопи в далечината и заприлича на миниатюрен цирк: ярко петно от движение и цветове, от което до тях долитаха единствено тихият монотонен звук от цигулката на Халоран и от време на време пискливият смях на някое дете. Разбира се, хората щяха да започнат да говорят, ако двамата се отдалечаха твърде много. Но Стентън не го беше грижа — а и бездруго искаше да се измъкне от онези жени, преди да е казал нещо, за което ще съжалява.
Изглежда, Мери Грейвс също не беше загрижена за клюките, които можеше да тръгнат за нея.
Тя се намръщи замислено:
— Укор към жените или към брака?
Стентън се поколеба, като обмисляше отговора си. Харесваше му как говори тя — бързо и леко. Много други жени сякаш въртяха думите в устата си като захарни кубчета, преди да се разделят с тях, така че първоначалната им форма се губеше.
— Мисля, че и двете — отвърна той.
— Някои жени може би го възприемат като обида, но не и аз. Не на всички им е писано да се омъжат — каза тя. — Знаеш ли, че Лавина Мърфи е омъжила четиринайсетгодишната си дъщеря за мъж, когото е познавала едва от четири дни? Доведената ми сестра бе права поне за едно. В кервана не са останали много жени, подходящи за женитба.
Той поклати глава.
— Означава ли това, че вече и ти си заета, мис Грейвс?
Искаше най-вече да се пошегува с нея, но по лицето ѝ сякаш премина облак и думите му изведнъж отекнаха кухо и сериозно.
— Годеникът ми почина наскоро — отвърна тя. — Това е причината семейството ми да потегли на запад.
— Съжалявам — каза той.
Все едно някой беше спуснал воал пред лицето ѝ.
— Значи искате да оставите лошите спомени зад гърба си? — попита той.
— Нещо такова — отвърна тя.
Говореше все така нехайно, но Стентън успя да я зърне за миг зад внимателно изградената ѝ фасада от безразличие, и видя у нея истинското нещастие.
— Но това сигурно може да се каже за почти всички останали от кервана — добави тя.
— Права си — и все пак съжалявам — повтори той.
Обзе го налудничавото и неуместно желание да я хване за ръката.
— Нима нищо. Аз не го познавах много добре.
Значи, ако наистина беше нещастна, причината бе някъде другаде. Мери Грейвс сложи ръка на устните си.
— Но това прозвуча още по-зле, нали? Винаги казвам нещо, което не трябва.
Стентън се усмихна.
— И аз съм така. Но сега вече ще трябва да ми разкажеш цялата история.
Тя наведе глава, за да мине под ниския клон на една дребна ела.
— Боя се, че историята не е много интересна. В действителност става дума за нещо, което се случва непрекъснато. Не се съмнявам, че вече си я чувал: послушната дъщеря се съгласява на уговорен брак с богат мъж, за да изплати дълговете на баща си.
— Значи може би си извадила късмет, че нещата са се развили по този начин — каза Стентън и едва тогава осъзна какво всъщност бе казал, така че бързо продължи. — Надявам се, че поне са ти избрали добър съпруг.
— Беше толкова мил с мен, колкото можеше да се очаква. Всички казваха, че ще сме щастливи заедно. Но кой знае?
Гласът ѝ бе плътен и мелодичен, искаше му се да не спира да говори.
— Какво точно се случи? — попита той.
Тя се поколеба и той добави:
— Ако не ти се разказва…