— Не, няма нищо — каза тя и откъсна клонка от най-близкия бор, а после разсеяно разтърка игличките между пръстите си и наоколо се разнесе уханието на смола. — Две седмици преди да се оженим, той отиде на лов за елени с приятелите си и един от тях го прострелял, без да иска. Те го донесоха, но вече нямаше какво да се направи за него. Спомина се на следващия ден.
— Това е ужасно.
Тя се обърна към него. Стентън разпозна изражението ѝ: беше вина.
— Но знаеш ли кое е още по-ужасно? Онзи, който бе отговорен за смъртта му, се разкъсваше от мъка. Едва не полудя. А аз бях потресена, разбира се, но почти не плаках. И да ти кажа ли истината, мистър Стентън? Изпитвах облекчение. Облекчение.
Тя събра сили за една кратка, горчива усмивка.
— Излиза, че съм истинско чудовище, не мислиш ли? Трябваше да ми стане тъжно — ако не за горкия Рандолф и неговото семейство, то поне за баща ми. Това беше краят за него, след като не получихме парите от брака. Наложи се да продадем всичко. Баща ми не можеше да понесе мисълта, че отново ще трябва да започне живота си на същото място, където за пореден път да се доказва на същите хора. Аз му подхвърлих идеята да заминем за Калифорния. Затова, каквото и да се случи с нас, каквото и да ни очаква там, ще нося отговорността за него.
— Чудовище? Нищо подобно. Според мен ти просто си един забележително искрен човек — каза той.
Думите му я накараха отново да се усмихне.
— Може би. А може би просто имам нужда да изповядам греховете си пред някого.
Тя се обърна и отново закрачи напред.
— Винаги ли си толкова открита с непознати? — попита я Стентън, като я последва.
Лагерът вече бе останал далеч зад тях, така че гласовете и музиката се бяха стопили.
— Аз все още съм в траур. А когато си в траур, почти всичко ти се разминава — не си ли забелязал?
Тя леко се обърна към него и повдигна едната си вежда. Профилът ѝ беше издължен и остро очертан, все едно бе изрязан със скалпел.
— Но сега е твой ред. Явно има причина все още да не си женен, мистър Стентън. Ще ми кажеш ли каква е тя?
Той я настигна и отново закрачи до нея.
— Както и ти каза, беше нещо, което се случва непрекъснато. Едва ли има смисъл историята да се разказва за пореден път.
— Аз ти разказах моята. Няма да е честно.
Не беше сигурен, че ще се справи толкова добре като нея.
— Бях влюбен веднъж — започна той.
— Бяхте ли сгодени?
Дори след твърде много време мисълта за Лидия продължаваше да носи болка в гърдите му като глътка леден въздух.
— Баща ѝ не ме одобряваше. А както се оказа, не искаше и да се разделя с нея.
Сивите ѝ очи не се откъсваха от лицето му. Бяха с цвета на небето, натежало от облаци, или на оловните океански вълни край бреговете на Бостън.
— А какво искаше, тя да остане стара мома?
— Не знам какво трябваше да стане с нея — отвърна кратко Стентън.
Твърде късно бе осъзнал, че са навлезли в опасна територия, прекалено близо до истината.
— Във всеки случай, нямаше шанс да го разбере. Тя почина на деветнайсет, твърде млада.
Мери рязко си пое дъх.
— Съжалявам — каза.
Съвестта не му позволяваше да продължи. Като млад беше обещал, че никога няма да разкрие тайната на Лидия пред никого. Колкото и безсмислено да му се струваше това обещание сега, след петнайсет години — при това го беше дал на едно мъртво момиче — той не можеше да си представи да го наруши. А освен това имаше и други неща, които бе сторил и за които се разкайваше — дълга и заплетена верига от измами, която се влачеше след него през всичките тези години, така че бе невъзможно да я обясни на някого, без да изглежда като чудовище. Сърцето му сякаш биеше пет пъти по-бързо от обикновено.
— Беше ужасно — каза той. — Боя се, че все още не мога да говоря за това.
Мери изглеждаше притеснена.
— Не исках да ти причинявам болка — каза тя.
Ръката ѝ го докосна по рамото леко — като прелитаща птица.
— Няма нищо — отвърна той, но не беше така.
Споменът го беше стиснал за гърлото с такава сила, че го задушаваше.
Мери внимателно се взираше в него.
— Какво е това? — попита тя, като ръката ѝ се премести от рамото му на врата.
Пръстите ѝ бегло докоснаха шията му и драскотините: най-новите следи от Тамсен.
— Ти си ранен. Все едно те е нападнало…
Този път докосването ѝ не му беше приятно. То го изгаряше. Отмести ръката ѝ, без да се замисля.
— Няма нищо — каза той. — Недей, моля те.
Тя бързо отстъпи крачка назад, все едно между тях изведнъж се беше издигнала стена. Преди той да каже каквото и да е, във въздуха отекна нейното име, ясно и чисто като звън на камбана.
Щом го чу, тя бързо се извърна, хвърли последен поглед на Стентън през рамо и се стрелна обратно към лагера. Движеше се с изненадваща бързина, като се стрелкаше между дърветата подобно на слънчев лъч, и се стопи от поглед.