Рийд подозираше, че пикникът бе организиран и по друга причина: да отвлече вниманието на хората. В целия керван се мълвеше, че са виждали Тамсен Донър да се скита посред нощ на места, където не ѝ е работа. Някои от другите жени казваха за нея, че била вещица: можела да изчезва във въздуха и да се появява на друго място, да лети по вятъра като пух от глухарче, да омагьосва мъжете с дъха си. Рийд не вярваше на тези приказки, но едно беше ясно: тя не беше вярна на мъжа си и заради това Джордж изглеждаше като истински глупак тъкмо когато целият керван трябваше да застане зад него.
Рийд се изправи, вкочанен от дългото клечане във фургона сред буретата и големите чували от зебло, пълни с трици и стар боб, и бъчвите с оцет и меласа. Докато се протягаше, край него на коня си в тръс мина Донър, като размахваше шапката си във въздуха.
— Впрягайте воловете! — викаше той.
Широкото му лице бе порозовяло от усилието.
— Време е за тръгване!
Как само ненавиждаше гласа на Донър.
Но тъкмо когато се обръщаше да му отговори нещо, Рийд забеляза две от момчетата от семейство Брийн, които изпълзяха на четири крака изпод един от фургоните. Лицата им бяха пребледнели и те се олюляваха на краката си, а от устата им се отронваха болезнени стонове, все едно някой ги беше пребил.
Сърцето на Рийд подскочи. Спомни си за онова момче, което някой беше убил преди един месец — с пребледнялото му лице, сякаш потънало в сън, и ужасяващо разкъсаното му тяло. Болни ли бяха момчетата от семейство Брийн? Изведнъж едното, а сетне и другото се приведоха и започнаха яростно да повръщат. Вонята бе остра като от лекарство и толкова силна, че не можеше да я сбърка с нищо друго.
— Ей, вие! — Рийд прекоси разстоянието, което ги делеше, преди момчетата да успеят да избягат. — Пили сте, нали? Не отричайте. Подушвам го.
И двете момчета — които сигурно нямаха и по десет години — навъсено се извърнаха срещу него.
— Не е твоя работа — каза едното.
Вонята на повръщано и уиски беше толкова гнусна, че Рийд едва се сдържа да не вдигне носната си кърпа пред лицето. Съмняваше се, че момчетата са се сдобили с алкохола от баща си: Патрик Брийн щеше да ги пребие почти до смърт.
— Вие сте откраднали уискито, което сте изпили, нали? От кого го откраднахте? Кажете ми истината.
Момчетата го гледаха войнствено.
— Няма да ти кажем — рече едното, по-кльощавото и мръсно от двете.
Рийд се изкушаваше да му зашлеви една плесница с опакото на ръката си, но размисли. Хората наоколо вече ги гледаха.
— Защо притесняваш децата? — поклати глава Милт Елиът, един от водачите на семейство Донър.
— Ти не се грижи за това — отвърна му Рийд.
— Нали не си им баща?
Този път се обади друг от наемниците на семейство Донър, Самюъл Шумейкър.
— Баща им сигурно сам лежи по очи в някоя канавка — рече Рийд, преди да се спре.
Веднага се прокле заради острия си език. Представяше си как звучи на тези хора, мнозина от които се измъчваха от махмурлук след танците предишната вечер. Дланите го засърбяха. Усещаше мръсотията, която се събираше в ушите му, в ноздрите му, под ноктите на ръцете му. Изпитваше нужда да се изкъпе.
— Вижте, просто се опитвам да разбера откъде са се сдобили с алкохола.
— Да не искаш да кажеш, че ние сме виновни за това, че са се напили? — попита го Елиът, като повдигна едната си вежда.
— Не. Просто искам да кажа, че трябва по-внимателно да следим провизиите си.
Той поклати глава. Щеше да опита още веднъж.
— Може би трябва да държим алкохола под ключ например…
През тълпата си проби път Луис Кесибърг, висок и ръбест, неизменно надвиснал над останалите като някакво злокобно плашило. Рийд трябваше да го предвиди. Кесибърг сякаш винаги си търсеше с кого да се скара.
— Иска ти се да ни прибереш алкохола, нали? Сигурно ще го излееш в реката, когато се обърнем — до последната капка.
Той мушна с пръст Рийд в гърдите.
— Но само да се опиташ да пипнеш моите бутилки, Бог ми е свидетел…
По горната устна на Рийд започна да избива пот. Той се озърна, но не видя наоколо нито жената, нито детето на Кесибърг. Явно той пазеше всичко човешко в себе си скрито от чуждите погледи, така че нямаше полза да го увещава, като му напомня за семейството и достопочтеността. От друга страна, не биваше да му позволява да го тормози пред всички останали; хората щяха да го сметнат за страхливец. Но Рийд знаеше, че Кесибърг е прословут със своята злопаметна природа. Вече никой не играеше комар с него, защото никога не забравяше кой го беше измамил, кой обичаше да блъфира и кой винаги играеше само с картите в ръката си. Помнеше кои карти от колодата вече са били изиграни и пресмяташе кои най-вероятно ще бъдат следващите. Явно умът му беше остър като бръснач. Освен това бе с половин стъпка по-висок от Рийд и с трийсет фунта по-тежък от него.