Беше застанал толкова близо до него, че Рийд не се съмняваше: Кесибърг щеше да забележи, че нещо не е наред.
Рийд си представяше, че собствената му тайна — злото вътре в него — притежава такава сила, че човек може да я види или да я подуши, ако застане достатъчно близо. Беше като фината прах по пътя, от която никога не успяваше да се отърве напълно, все едно греховете му оставяха следи по ръцете или лицето му и се просмукваха под дрехите му, независимо колко усърдно се опитваше да ги изтърка.
Той отново протегна ръка към носната си кърпа.
— Не ме докосвай — рече той, като се надяваше гласът му да не потрепне издайнически. — Иначе…
— Иначе какво? — настоя Кесибърг и се приведе още по-близо към него.
Остър като бръснач.
Преди Рийд да му отговори, между тях пристъпи истински исполин: Джон Снайдър, наемният водач на Франклин Грейвс. Със сигурност последният, с когото щеше да иска да си има работа един разумен човек.
Снайдър присви очи, а в игривата му усмивка се четеше самодоволство.
— Какво става тук? Човечето пак се опитва да казва на всички останали какво да правят, така ли?
Снайдър обичаше да го нарича човече, за да напомни на Рийд, че може да направи каквото си иска с него, когато си поиска.
— Снощи не ти ли казаха, че няма да стане да ни нареждаш?
Снайдър го погледна и Рийд си помисли, че го гледа многозначително, все едно знаеше нещо за него. Кръвта на Рийд изстина. Дали някой друг бе видял изражението на Снайдър?
Но хората наоколо не им обръщаха повече внимание; никой не го беше видял. Никой нямаше как да разбере.
— Точно така — каза Кесибърг. — Водачът на кервана е Джордж Донър, а не ти.
— Просто казвам нещо, което говори здравият разум — настоя Рийд.
Това наистина беше важно. Колкото и неудобно да се чувстваше, щеше да се опита да ги накара да го чуят още веднъж.
— Форт Ларами беше последният граничен пост преди Калифорния. От тук нататък няма да има повече магазини, складове за зърно или заселници, готови да ни продадат някой и друг чувал царевично брашно. От когото и да са откраднали уискито тези момчета…
Рийд посочи към двамата, които продължаваха да се въргалят в праха.
— … този човек ще съжалява, че не е бил по-внимателен, едва след няколко седмици по пътя, когато не е останала и капка.
Тълпата наоколо притихна. Рийд усети, че е постигнал малка победа.
— Приятели — продължи той, — по всички сметки, по-лесната част от пътя остана зад гърба ни. Във Форт Ларами разговарях с мъжете, които са минавали по този планински проход. Всички казаха, че пътят пред нас е по-страховит от всичко, което можем да си представим. Приканвам ви да отделите малко време, за да вземете някои трудни решения.
Вече всички мълчаха и неспокойно го очакваха да продължи. Дори Снайдър не откъсваше поглед от него, а очите му изглеждаха почти златисти на светлината на слънцето.
— Мнозина от нас са натоварени с любими вещи от дома, с които не им е дало сърце да се разделят. Приканвам ви да ги оставите сега. Оставете ги тук, на тази поляна, ако не искате да уморите воловете си до смърт в планините, които ни очакват.
Над тълпата се беше възцарило мълчание. Рийд твърде късно си даде сметка, че беше прекалил — макар и всички да знаеха, нямаше как де не знаят, че им беше казал истината. От няколко мили насам подминаваха вещите на предишните заселници по маршрута, които ги бяха изоставили настрани от пътя. Мебели, сандъци с дрехи, детски играчки; дори едно пиано, което стърчеше насред полето, все едно чакаше някой да пристъпи към него и да изсвири нещо. Рийд бе видял как младата Дорис Уолфингър, момичето от германското семейство, с копнеж беше докоснала вкочанените бели клавиши, и при вида на това гърдите му се бяха изпълнили с непоносима болка, която не можеше да назове.
Но както често става с истината, никой не искаше да я чуе.
— Виж кой го казва — рече Кесибърг. — Човекът със специалния фургон. Трябват ти четири вола, за да го теглят, и това е на равното.
— Не следваш собствените си съвети, а? — попита го Снайдър.
Говореше нехайно и дори не го поглеждаше, а чоплеше мръсните си нокти. Рийд неволно се загледа в ръцете на Снайдър, толкова големи и силни. Неволно си представи какво щеше да изпита, ако го стиснеха за гърлото.
— Няма нужда някакъв лицемер да ни казва какво да правим — добави Снайдър.
Преди да му отговори, сред тълпата се появи Джордж Донър, като водеше коня си за юздите.
— Денят няма да ни чака, спътници. Да не се бавим, да впрягаме воловете и да потегляме. Искам всички фургони да бъдат готови след четвърт час.