Тълпата се разпръсна, а Донър се метна на седлото. Рийд си помисли, че изглежда доволен от себе си. Сигурно трябваше да му бъде благодарен за тази намеса, но не изпитваше нищо друго, освен негодувание, а после мислите за Джон Снайдър — за силната му челюст и за могъщите му страховити ръце — най-сетне започнаха да се отдръпват заедно с мрака, който носеха със себе си.
Когато хората се разотидоха, Рийд забеляза жена си Маргарет. Беше се увила с вълнен шал, а дългите му пискюли от конци за бродиране се развяваха на вятъра. Не очакваше да я види и остана поразен от това колко стара изглеждаше.
Тя се извърна, но не успя да го направи толкова бързо, че Рийд да не забележи изражението ѝ. По него се четеше съжаление — или може би отвращение. Рийд забърза през тълпата, за да я настигне, и я улови за лакътя.
— Какво има, Маргарет? Имаш ли да ми кажеш нещо?
Тя само поклати глава и продължи към техния фургон, като бавно накуцваше, все едно я измъчваше непоносима болка. Изглежда, страдаше повече по пътя, отколкото в Спрингфийлд, ако това изобщо бе възможно — все едно здравето ѝ се влошаваше. Но той почти не се съмняваше, че тя се преструва, за да го накара да се чувства виновен.
— Хайде, Маргарет. Кажи ми веднага какво те тревожи. Ще ти олекне, ако ми кажеш какво съм направил, за да те разочаровам така.
Тя потрепери и той с потрес осъзна колко много ѝ струваше да потиска чувствата си. Гнева си. Рийд си спомняше каква беше Маргарет, когато се ожениха. Като вдовица бе опитна в брачните дела и разбираше разделението между мъжа и жената, различните им роли и различната им власт. Мислеше я за достойна, усърдна и подредена жена. Винаги го беше оставяла да взима решенията в семейството; винаги го беше подкрепяла пред децата, прислугата и съседите.
— Не те разбирам, Джеймс. Защо ти трябва да влизаш в тези пререкания с нашите спътници?
— Не съм го направил нарочно. Онези момчета изпълзяха изпод фургона — и на практика повърнаха върху ботушите ми…
— Защо го правиш? — прекъсна го тя, очевидно накрая на силите си. — Защо се държиш така, все едно струваш повече от всички останали? Заради теб ми се присмиват всички…
Тя изведнъж спря и здраво стисна очи, преди да продължи:
— Наистина не те разбирам, за бога. Защо изобщо настояваше да напуснем Спрингфийлд, да продадем един успешен бизнес и хубавата си къща?
Тя с мъка си пое дъх. Все едно се давеше във въздуха.
— Ако знаех това, Джеймс, не знам дали щях да се омъжа за теб…
— Не говори така, Маргарет — каза механично той.
Жена му дори не вдигна очи от земята. Нито един от двамата не си правеше илюзии по отношение на брачния им съюз; не се бяха оженили по любов. Беше най-обикновен брак по сметка, така че в много отношения живееха по-скоро като брат и сестра, отколкото като мъж и жена. Но колцина от хората тук можеха да кажат нещо друго?
— Ами децата? Замислял ли си се какво им причинява всичко това — да се откъснат от приятелите си, от съседите и от всички хора, които някога са познавали? Когато ми предложи да се оженим, ти ми каза, че ще се грижиш за нас.
— И точно това правя. Точно това е смисълът на всичко, което правим.
Отново бе извадил носната си кърпа и търкаше ръцете си; дори не беше осъзнал, че го прави. Натъпка я обратно в джоба си.
Истината не беше толкова проста.
Той не беше направил всичко по силите си, за да се погрижи за нея и за децата. Беше допуснал грешки.
Особено една.
Жена му се беше запознала с Едуард Макгий — когато неочаквано бе дошла да види Рийд в склада. Тогава си беше помислил, че е чула нещо и е дошла в града, за да се увери с очите си каква е истината. Но тя не беше казала и дума за това на Рийд — не беше изразила и най-малкото съмнение. Дори бе стиснала ръката на Едуард. Рийд не можеше да забрави онази чудата, почти подигравателна усмивка, която бе заиграла по устните на Едуард, докато държеше ръката на Маргарет.
Но всичко това беше приключило. Налагаше се да остави миналото назад. Налагаше се да обърне гръб на страховете и на вината си. Налагаше се завинаги да забрави за това как онзи водач Снайдър може да го стисне за гърлото — или за китките. Трябваше да се постарае повече. Макар и това да беше съвсем ирационално и напълно невъзможно, някаква мъничка част от него бе убедена, че момчето от семейство Найстром беше убито заради неговия грях — и именно той бе привлякъл вниманието на дявола към техния лагер.
Но не. Не биваше да губи здравия си разум. Всичко щеше да се промени, само да стигнеха до Калифорния. Рийд присви очи към небето. Слънцето пълзеше все по-нависоко. Скоро отново щяха да потеглят.