Той извади списъка си и се зае отново да отброява всичко. Но колкото и пъти да го пресмяташе, достигаше до една и съща истина. Просто нямаше как да им стигне.
Трябваше да се направи нещо.
Осма глава
Скъпи Чарлс,
Пиша ти от неизвестната пустош отвъд Форт Бриджър — може би от планините Уасач? Не съм сигурен — както не съм сигурен и дали изобщо някога ще прочетеш това писмо. След премеждията от изминалите няколко седмици има само едно нещо, в което съм сигурен: длъжен съм да запиша онова, което съм научил. Ако това писмо все пак достигне до теб, Чарлс, не се опитвай да тръгнеш след мен. Аз продължавам единствено в името на науката и истината.
Точно преди да замина от Форт Ларами, си намерих местен водач — млад индианец от племето пайути, на седемнайсет години, на име Томас. Мисионерите са го покръстили и са му дали това име преди шест години, и оттогава той е живял единствено сред белите хора. Каза ми, че познава племето уашоу от околностите на езерото Тръки, което се опитвам да открия, нещо повече — тъй като при мисионерите, които го бяха отгледали, беше живял и един сирак от това племе, той щеше да може да общува с тях. Беше чувал и за племето анауаи, но сякаш не искаше да говори за това.
Можеш да си представиш радостта ми, че съм успял да си намеря водач, който познава околността и това племе, и дори говори техния език. Не бяха минали и пет дни, откакто напуснахме Форт Ларами, и Томас се изправи пред първата възможност да се докаже, когато нашата малка група попадна на отряд ловци от племето пайути. Индианците биха дружелюбни и по-късно споделиха вечерята си с нас около лагерния огън. Отговориха и на въпросите ми за племето анауаи. В действителност моят интерес към тях сякаш разпали чувствата им. Индианците се опитаха да ме убедят да не се срещам с това племе, защото е особено опасно.
Доколкото успях да разбера от превода на Томас, индианците от племето анауаи бяха обърнали гръб на традиционните си божества и вече се кланяха единствено на някакъв вълчи дух, който обитавал тяхната долина. Пайутите твърдяха, че индианците от племето анауаи имат склонност изведнъж да освирепяват и да се изпълват с неутолима жажда за кръв. Приписваха им всякакви чудовищни жестокости, но след това ми беше трудно да проследя нишката на техния разказ, тъй като Томас вече не успяваше да превежда думите им както трябва.
Фактът, че тази необичайна информация странно напомняше за историята за човешките жертвоприношения на Фарнсуърт, затвърди решителността ми да не се отказвам от търсенето на истината. Неособено изненадващо, останалата част от групата не споделяше моята охота. Ти познаваш тези хора — Нюъл, Андерсън и братята Манинг — едри и корави мъже, които никой не би си помислил да обвини, че са страхливци. Накрая успях да ги убедя да продължат заедно с мен до Форт Бриджър, като изтъкнах, че керванът също ще мине оттам, така че винаги могат да се включат обратно в състава на вашата експедиция.
След като успокоих останалите, Томас ме дръпна настрани. Забелязах, че той също е изплашен. Младежът заяви, че желае да се върне. Аз му напомних, че му плащам за неговата служба и уговорката ни е за всичко или нищо: ако искаше да види и един-единствен цент от мен, трябваше да ме заведе до края. Както можеш да си представиш, той не остана доволен от думите ми, и поиска да му дам оръжие, предвид опасността, която ни грози. Но и преди това беше толкова стреснат, че не бях убеден дали няма да открие огън по първата срещната мишена — включително и по мен самия. Освен това трябва да си призная, че бях чувал твърде многобройни истории за индиански водачи, които са се обръщали срещу работодателите си, макар и Томас да не приличаше на такова момче, и в крайна сметка му отказах. Изтъкнах, че непрестанно е обграден от въоръжени мъже и ние ще се погрижим за безопасността му. При все това, когато стигнахме до Форт Бриджър, той беше все така притеснен.
За пръв път в живота си изпитвам такова щастие при вида на западнала дупка като Форт Бриджър. Както ще видиш, това място няма нищо общо с Форт Ларами. Джим Бриджър, единият от собствениците, тайно ми довери, че благосъстоянието на форта е понесло тежък удар още миналата година, когато проходът Гринуд изведнъж стана особено популярен. Оттогава керваните на заселниците, потеглили към Орегон, просто ги заобикаляли. Фортът беше заприличал на изоставен призрачен град.
На следващата вечер, когато всички седнахме в стаята на Бриджър с една бутилка долнопробен домашен алкохол, най-сетне разбрах какви са действителните мащаби на катастрофата. В момент на пиянска искреност Бриджър ни разказа за инцидент отпреди шест години, когато отряд златотърсачи се беше изгубил в териториите, които междувременно станаха известни като прохода Хейстингс. Някои казвали, че са умрели от глад, други твърдели, че са ги изклали непредвидимите индианци от племето анауаи. Бриджър се сближил със златотърсачите, когато минали през неговия форт, и потеглил след тях, за да ги потърси. Задачата изглеждала безнадеждно трудна: територията била огромна, а неговият отряд разполагал с твърде ограничени ресурси. Вече се канели да се откажат, когато един от златотърсачите с несигурни крачки влязъл в лагера на спасителния отряд. За съжаление, горкият човек бил изгубил ума си, след като живял като див звяр в гората, и не бил в състояние да разкаже на никого какво се е случило с останалите.