Изправи се и изтупа пръстта от ръцете си, като вдигна поглед към прашната виолетова завеса на хоризонта. Равнината сякаш се простираше до края на света.
— А ние току-що навлязохме в прерията — изтъкна Брайънт.
Беше ясно какво искаше да каже: може би скоро нямаше да има достатъчно трева за впрегатните волове и добитъка. Трева, вода и храна: това бяха трите неща, от които се нуждаеше един керван.
— Условията са по-тежки, отколкото си представяхме, а все още ни предстои дълъг път. Виждаш ли онези планини в далечината? Това е само началото, Чарлс. Зад тях има други — както и пустини, и прерии, и реки, по-широки и по-дълбоки от всички, които сме прекосили досега. И стоят между нас и Тихия океан.
Стентън беше чувал вече тази тирада. Брайънт не говореше за почти нищо друго, откакто преди два дни бяха стигнали до траперската колиба в Аш Холоу. Празната барака бе превърната в нещо като граничен пост за пионерите, които прекосяваха прерията — бяха започнали да оставят в нея писмата си, така че следващият пътник, който мине оттам по пътя си на изток, да ги отнесе до някоя истинска пощенска станция. Много от тези писма бяха просто сгънати парчета хартия, мушнати под някой камък с надеждата, че в крайна сметка ще достигнат до получателя си, останал далеч назад у дома.
Видът на всички тези писма породи необяснима утеха у Стентън. Сториха му се като доказателство за куража на заселниците, за любовта им към свободата и за жаждата им да постигнат нещо повече, независимо от всички рискове. Но Брайънт се беше разтревожил. „Виж колко са много. Може би цели дузини, дори стотици. И всички заселници, които са ги оставили, са ни изпреварили по същия маршрут. Ние сме сред последните, които са потеглили този сезон, а ти знаеш какво означава това, нали?“
Стентън не му беше отговорил.
„Може би сме закъснели. Когато дойде зимата, планинските проходи ще станат непроходими, а по високите места студовете настъпват по-рано.“
— Търпение, Едуин — каза му Стентън. — Едва-що оставихме Индипендънс зад гърба си, а…
— А вече е средата на юни. Движим се твърде бавно.
Стентън отново преметна кърпата на рамото си и се огледа. Слънцето беше изгряло преди няколко часа, а те все още не бяха потеглили. Навсякъде около него се виждаха семейства, които още не бяха приключили със закуската си, събрани около догарящите лагерни огньове. Видя майки, които си бъбреха, докато дундуркаха бебетата си. Момче си играеше с някакво куче, вместо да прибира воловете на семейството си от паша.
— Как да им се сърдиш в това прекрасно утро? — подхвърли весело той.
След няколко седмици по фургоните никой не се силеше да продължи. Половината от мъжете в кервана бързаха единствено когато трябваше да отворят някое царевично уиски. В отговор, Брайънт само се навъси. Стентън се потърка по врата.
— Така или иначе, Ръсел е човекът, с когото трябва да говориш за това.
Брайънт се намръщи, докато се навеждаше да си вземе канчето.
— Вече говорих с него и той се съгласи с мен, но не прави нищо по въпроса. Не може да откаже на никого. Нали си спомняш как по-рано през седмицата разреши на онези мъже да отидат на лов за бизони, а после целият керван седя на място два дни, докато опушат и изсушат месото?
— Това месо може да ни потрябва по-нататък по пътя.
— Гарантирам ти, че ще срещнем и други стада бизони. Но никога няма да си върнем изгубените дни.
Стентън виждаше смисъла в думите на Брайънт и не искаше да спори с него.
— Добре. Тази вечер ще дойда с теб и двамата заедно ще се срещнем с Ръсел. Ще го накараме да разбере, че говорим сериозно.
Брайънт поклати глава.
— Омръзна ми да чакам — каза той. — Точно това дойдох да ти кажа: смятам да оставя кервана. Няколко души ще продължим заедно, на коне. Колоната се движи твърде бавно. Разбирам защо семейните мъже трябва да пътуват с фургоните си. Те имат малки деца, както и стари и болни роднини, за които да се грижат. Имат и вещи, които са натоварили. Не им се сърдя, но и не съм съгласен да ме държат за заложник.
Стентън си помисли за собствения си фургон и двата вола, впрегнати в него. Беше похарчил почти всички пари от продажбата на магазина си, за да се подготви за това пътуване.
— Разбирам те — каза той.
Очите на Брайънт искряха зад стъклата на очилата му.
— Онзи ездач, който пристигна снощи, ми разказа как индианците от племето уашоу все още са на юг от обичайните си територии за паша — на около две седмици напред по пътя на заселниците. Не искам да рискувам да ги изпусна.
Брайънт се смяташе за нещо като любител антрополог и уж пишеше книга за вярванията на различните индиански племена. Беше в състояние да говори с часове за индианските легенди — за говорещи животни, коварни божества и духове, които обитават земята, вятъра и водата — и разказваше с такава охота, че някои от заселниците бяха започнали да се съмняват в него. Колкото и да се забавляваше Стентън с историите на Брайънт, той не забравяше, че някои от тях можеха да изплашат до смърт обикновените християни, отгледани единствено с притчите от Библията, които едва ли щяха да разберат защо един бял човек се вълнува толкова дълбоко от вярванията на туземците.