Откриха собственика на форта Джим Бриджър в една от окаяните дървени колиби. Вътре беше толкова мрачно и задимено, че почти не се виждаше. Колибите бяха ниски и продълговати, с недостатъчно отвори за прозорци, но за сметка на това между дънерите имаше предостатъчно процепи, през които да става течение. Подът представляваше отъпкана пръст, по която тук-там бяха разхвърляни окъсани кожи. В ъгъла седяха две индианки, приведени над кошниците си, които сякаш не забелязваха задушливия дим от огнището. В краката им си играеше дете, като ровеше с палец в праха.
Стентън беше чувал да разказват за Джим Бриджър още във Форт Ларами — описваха го като гневлив и нетърпелив човек и отдаваха характера му на многото години самотен живот в пустошта. В продължение на десет години беше обикалял този район като планински водач, преди да основе форта заедно със своя партньор, един раздразнителен мексиканец на име Луис Васкес. Един от мъжете във Форт Ларами го беше описал като параноичен човек, който не се колебае да въздава собствената си представа за справедливост, без да се съобразява със закона.
Едно време Бриджър сигурно е бил корав, дори внушителен мъж, но сега бе изсъхнал, с изпити страни, изцеден, все едно нещо го беше изяло отвътре. Беше облечен с изпокъсани, мръсни кожени дрехи. Косата му се спускаше дълга, рядка и посивяла. Когато вдигна очи към тях, не остана място за съмнение: в погледа му светеше лудост.
Донър беше толкова висок в сравнение с Бриджър, че едва не го удари в лицето, когато протегна ръка към него.
— Искам да разговарям със собственика на компанията — заяви той.
Говореше с характерния си енергичен, самоуверен тон, за който Стентън вече се беше уверил, че е напълно престорен.
— Аз съм — отвърна Бриджър, без да го погледне.
Заедно с него зад тезгяха стоеше още един мъж, нисък на ръст и по-млад от него. Кожата му беше с цвят на карамел, а на кръста му бе пристегната мръсна престилка. Двамата явно се занимаваха с опис на инвентара.
— Ще останем тук няколко дни, за да си отпочинат животните — обясни Донър, след като се бяха запознали.
— Чудесно. Кажете ни, ако имате нужда от нещо. Разполагаме с доста солидни запаси от различни стоки — отвърна Васкес, като бършеше длани в мазната си престилка.
Петната по нея бяха ръждивочервени и кафяви, все едно бе заклал някакво животно.
— Накъде смятате да продължите? — попита той. — На север или на запад?
Изглеждаше така, сякаш и двамата живо се интересуваха от отговора.
— На запад, разбира се — отвърна Донър. — Дойдохме, за да се срещнем с Лансфорд Хейстингс. Той обеща да ни чака тук, за да преведе заселниците през прохода.
Бриджър и Васкес си размениха поглед, който Стентън не успя да разтълкува.
— Хейстингс наистина беше тук, но замина — рече Васкес. — Преди две седмици оттук мина друг керван с фургони и той потегли заедно с тях.
— Преди две седмици! — повтори Донър. — Но той обеща да ни чака!
Стентън се удържа да не напомни на Донър, че го бяха предупредили. Донър беше убедил хората от кервана да продължат през прохода Хейстингс, като им бе казал, че ще ги очаква самият той. Но сега щяха да разберат, че бяха заложили всичко на това — и може би го бяха изгубили.
— Не се тревожете — рече Бриджър и лицето му се сви в гримаса, за която Стентън предположи, че би трябвало да изобразява усмивка. — Хейстингс заръча, ако пристигнат още фургони, да тръгнат по следите от техния керван. Те бележат пътя, докато минават по него. Няма как да го изгубите.
Донър се намръщи.
— А ти какво мислиш за този маршрут? Добър ли е? В нашия керван пътуват деветдесет души и повечето от тях са жени и деца.
Стентън не знаеше защо изобщо си прави труда да го пита. Благосъстоянието на форта на Бриджър зависеше от успеха на този маршрут. Надяваше се собствениците на форта да бъдат достатъчно почтени християни, за да не ги излъжат в очите, но ако не беше така, не за пръв път щеше да остане разочарован от добротата на християните. На света нямаше много хора, които да ценят живота на непознати повече от собствената си печалба.
Бриджър и Васкес се поколебаха.
— Ами този маршрут е доста нов… — рече накрая Васкес.
— Така е — прекъсна го Бриджър, доста по-жизнерадостно. — Но Хейстингс много го хвали. Изминавал го е заедно с Бил Клаймън — чували ли сте за него? Клаймън сигурно е най-прочутият планински водач по тези места и лично го е одобрил.
Лицето на Донър грейна глупашки. Нямаше никакво съмнение, че щеше да повтори тази реклама пред всички останали от кервана.
— Радвам се да го чуя — каза той. — И това ми е достатъчно.