Обикновено се измъкваше от тях просто за да изпита удоволствието от тишината, в която не се чуваше нищо друго освен шумоленето на високите треви, разлюлени от лекия ветрец откъм реката. Но тази вечер близостта на останалата част от кервана не я притесняваше толкова. Изчезването на онова момче бе стреснало всички, дори нея. Горкият Уилям Найстром. Семейството му беше част от основната група, а те рядко се смесваха с новодошлите, така че Мери го беше виждала само от разстояние. Но ѝ се стори мило момче, което винаги си играеше и се смееше — беше само на шест години, а косата му бе толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Нейните братя, Джонатан и Франклин-младши, бяха горе-долу на същата възраст и сърцето ѝ се качваше в гърлото, когато си представеше как някой от тях двамата просто може да изчезне по същия начин, насред лагера. Като в някаква стара приказка за деца, които изведнъж изчезват безследно, отвлечени от разгневени зли духове в подземния свят.
Светлината на лагерните огньове в далечината я успокояваше. Мъжете изкарваха добитъка по-далеч от лагера, сред високите треви, за да пасе през нощта, и спъваха конете, за да не се отдалечават. Оглеждаха осите и колелата на фургоните, да не би да са се износили, и проверяваха впряговете, така че всичко да бъде готово за пътя на следващия ден. Децата се прибираха в лагера, понесли наръчи дърва и съчки за огъня. Тя беше оставила малките си братя да рисуват поле за игра на „Лисица и гъски“ в пръстта. Всички се държаха както обикновено, доколкото успяваха.
Мери току-що се беше заела да търка първата дреха — ризата на брат ѝ Уилям, спечена от засъхнала пот — когато видя две по-млади жени, Хариет Пайк и Елита Донър, да се приближават към нея сред високата трева, понесли коритата си. Мери им махна с прилив на облекчение, от който сама се изненада.
— Добър вечер, Мери — поздрави сковано Хариет.
Двете бяха на една възраст, но почти не се познаваха. Мери смяташе, че Хариет се държи като жена на много повече от двайсет години, на колкото беше — и го отдаваше на факта, че бе омъжена вече, с деца. Твърде необичайно да я види заедно с Елита Донър, която не само беше със седем или осем години по-млада от нея, но и се държеше като още по-малко момиче, или поне така казваха повечето хора.
— Дойдохте точно навреме — подхвърли Мери, като се опита да прозвучи жизнерадостно. — Вече се стъмва.
Хариет хвърли един продължителен поглед през рамо към Елита, докато ровеше в дрехите за пране.
— Ами… не беше по мое желание. Тази вечер не мислех да пера, но Елита ме умоляваше да дойда с нея. Страхувала се сама.
Елита не каза нищо, докато търкаше дрехите в плитката вода, но раменете ѝ бяха хлътнали до ушите. Изглеждаше притеснена и стресната, като подплашена кобила.
— Така ли, Елита? — попита Мери. — Заради онова момче? В това няма нищо лошо. Според мен всички сме потиснати заради него.
Момичето не каза нищо, само поклати глава, така че Мери продължи.
— Мислите ли, че са го отвлекли индианците?
В действителност Мери се вълнуваше от мисълта за това, че най-сетне може да срещне истински индианец. Бяха видели неколцина първия ден, когато влязоха в територията на индианските племена — няколко поуни, които безизразно ги наблюдаваха от конете си, докато керванът се виеше през една долина, но останаха на разстояние от тях.
Повечето от хората в кервана се бояха от индианците и винаги разказваха как отвличали добитъка и конете, а понякога и децата на белите, но Мери не споделяше това отношение. Една от заселничките в Литъл Блу Ривър ѝ беше разказала, че племето поуни се предвожда от жените. Мъжете ходели на лов и воювали, но жените взимали решенията за бъдещето на племето.
Мисълта за това я зашемети.