— Индианците не ме плашат — отговори Елита.
Работеше бързо и не откъсваше поглед от ръцете си, без да вдига очи към тях. Явно не възнамеряваше да прекара до реката и един миг повече, отколкото беше нужно.
— Плаши се от духове — въздъхна Хариет. — Според нея това място е обсебено.
— Не съм казвала такова нещо — възрази Елита. — Не съм казвала, че са духове.
Тя се поколеба, като поглеждаше първо към Хариет, а после към Мери.
— Мистър Брайънт казва, че…
Хариет изсумтя.
— От това ли се притесняваш? От приказките на мистър Брайънт? Защо изобщо го слушаш, Елита?
— Не е честно да го мислиш — отговори Елита. — Той е умен мъж. Ти сама го каза. Пътува по тези места, за да напише книга за индианците. И разказва, че те са му казали за духовете, които живеят наоколо — сред горите, хълмовете и реките.
— О, Елита, не обръщай внимание на мистър Брайънт и неговите приказки — каза Мери.
Самата тя не беше сигурна какво да мисли за него. Той бе много учен. Личеше от пръв поглед. Освен това се беше доказал като доктор, като намести крака на Бил Мърфи, след като конят му го хвърли от гърба си. Но имаше нещо притеснително в начина, по който сякаш непрекъснато блуждаеше, а мислите му бяха някъде другаде, все едно неизменно се вслушваше в глас, който никой друг не чуваше.
— Но аз съм ги чувала — настоя Елита и се намръщи. — Нощем съм ги чувала как ме викат. Вие не сте ли?
— Викат ли те? — попита Мери.
— Тя е податлива на внушения. Все пак нейната мащеха ѝ разрешава да чете романи. Главата ѝ се е завъртяла от толкова много измислени истории.
Хариет се обръщаше към Мери над главата на Елита.
Мери се подразни от тези думи. През годините беше срещала много жени като Хариет — жени с лица, които сякаш бяха притиснати между страниците на Библията, докато не бяха изгубили всяка следа от свободна мисъл и широк мироглед.
Мери се протегна, за да потупа Елита по ръката.
— Сигурно нищо не е станало — каза тя. — Може би си чула някакви хора, които си говорят в съседната палатка.
— Не приличаше на двама души, които си говорят. Изобщо не звучеше така — каза Елита и прехапа долната си устна. — Все едно някой… все едно някой шепне силно, но се чуваше съвсем слабо, сякаш вятърът го носеше от много далеч. Беше непонятно и тъжно. Никога не съм чувала нещо по-страшно през живота си.
По гърба на Мери пробяга ледена тръпка. Тя също бе долавяла необясними неща нощем, откакто бяха поели по северното течение на река Плат, но всеки път си беше казвала, че си въобразява. Крясъкът на непознато животно или вятърът, който свири в пуст каньон. Сред ширналото се пространство на прерията шумовете се чуваха различно.
— Според мен си въобразяваш — каза Хариет. — И смятам, че трябва да внимаваш повече с тези приказки за духове, индианци и други подобни. Хората може да започнат да си мислят, че имаш езически наклонности, също като мистър Брайънт.
— Престани, Хариет — каза Мери.
Хариет не се отказа толкова лесно.
— Защо? В този керван може би вече има някой мъж, който ти е хвърлил око — но той няма да се ожени за теб, ако реши, че си глупаво и стреснато момиче.
Мери усука последната дреха в ръцете си още веднъж, по-силно, като си представяше, че стиска Хариет за врата, после я пусна в коритото си, за да я занесе обратно във фургона.
— Тя е само на тринайсет години — рече тя, като се опитваше да не издава чувствата си. — Малко е млада, за да се тревожи кой ще се омъжи за нея, не мислиш ли?
Хариет изглеждаше обидена.
— Не, не мисля. Аз бях на четиринайсет, когато се омъжих.
Тя се обърна към Мери със студена усмивка.
— А ти? Имала ли си някого, който да ти е близък на сърцето? Изглежда ми странно, че още не си омъжена.
— Не е минало много време, откакто бях сгодена — отговори лаконично Мери, като миеше ръцете си във водата. — Но той неочаквано се спомина, преди да минем под венчило.
— Колко тъжно — обади се тихо Елита.
— Съдбата е изменчива — рече Мери с усмивка, доколкото успя. — Човек никога не знае какво го чака.
Хариет вирна отново дългия си нос и ги погледна отвисоко.
— Изненадвам се да го чуя от теб, Мери. Ти си добра християнка. Господ решава за всичко, което се случва в живота ни, и всичко става според неговия план. Сигурно си е имал причина да ти отнеме този мъж.
Мери не се притесни, но Елита ахна.
— Нали не го мислиш наистина, Хариет? Бог не би бил толкова жесток към Мери.
— Не казвам, че Мери носи вина за това — отговори Хариет, макар че думите ѝ прозвучаха така, все едно мислеше точно обратното. — Просто искам да кажа, че такива неща не стават случайно. Господ е искал да каже на Мери, че на тази женитба просто не ѝ е писано да се случи.