Пред супермаркета имаше дълги редици бараки като в ориенталски базар. Те бяха направени според древната индианска традиция от изкуствена еленова кожа, опъната върху високи железни подпори, боядисани така, че да наподобяват дърво. Пред всяка барака седеше собственикът й с кръстосани крака, съпругата, синът или дъщеря му на една крачка от него, за да помогнат да бъде обслужен купувачът, тъй като според древната индианска традиция клиентът е свещен.
Стоките, които Харолд видя натрупани по масичките отпред, нямаха нищо общо с тези, които беше срещал в смесения магазин на господин Смит в Кийн Вали. Господин Смит например не зареждаше магазина си със счупени крушки, а тук имаше цяла витрина. Друго магазинче продаваше само счупени мебели, а трето — изпочупен порцелан. Нататък пък имаше магазин за парчета от картини. А в една будка се продаваше фермерска техника, безнадеждно потрошена.
Харолд осъзна, че нищо в този супермаркет не е цяло или използваемо — всичко беше това, което Професора наричаше „символично“. И все пак от него очакваха да избере нещо. Но какво?
Той сбърчи чело. Защо да не остави Професора да избира? Той беше образован човек и би трябвало да разбира от такива работи.
Погледна към Професора и забеляза изражението на лицето му. То казваше: „Ти го направи“.
Харолд познаваше това изражение. То беше изражението на роба, което говори: „Аз съм прекалено уплашен, за да избера, тъй че по-добре ти избери и за двама ни“.
Харолд се обърна рязко, посегна към една будка, взе някакъв железен лост, около метър дълъг и леко окривен.
— Колко струва? — попита той представителя на племето.
Търговецът и мъжът си казаха нещо на някакъв език, непознат за Харолд. В града се говореше на местния диалект и на общоприетите испански и английски език.
Собственикът, с лице обтегнато в гротескно изражение на готовност да го обслужи, му каза:
— Тъй като е Денят на червения етикет и тъй като лицето ти ми харесва, ще се спазарим за два долара.
Тълпата пристъпи напред, когато Харолд извади изтъркания си портфейл от задния джоб на протритите си сини джинси. Той го отвори бавно, а хората зяпнаха и се натиснаха още по-напред. Човек би си казал, че никога преди не са виждали подобно нещо — някой да купува нещо. Разбира се, беше от религиозност, това трябва да беше причината. Професора спря да диша, докато Харолд подаваше двата си долара.
— А сега — проговори представителят на племето — трябва да отговорите на въпроса.
— Добре — каза Харолд. Лицето му беше спокойно и невъзмутимо.
— Защо купихте лоста?
Харолд се усмихна. Главата и раменете му стърчаха над всички останали. Лостът в юмрука му се подаде иззад рамото му и тълпата отстъпи.
— Купих го — отговори Харолд, — за да строша един-два черепа, ако някой се опита да ми се бърка.
Настъпи тишина, докато тълпата се опитваше да асимилира думите му.
— А също така — продължи Харолд — там, откъдето идвам, имаме обичай да си избираме нещо полезно.
Минаха няколко секунди, докато осъзнаят казаното, а после една огромна въздишка се понесе из тълпата. Приличаше на гигантско „Амин“. Харолд бе произнесъл магическите думи, които го правеха, макар и временно, брат, подобно на останалите. Харолд бе казал, че идва от място, където има обичаи също като в Кленово.
9
Няколко часа по-късно, след като се бе сбогувал с Професора, Харолд пристигна на крайбрежната магистрала и отново тръгна на автостоп. Два дни по-късно той навлезе в щата Флорида. Мина доста бързо през Флорида, като се има предвид състоянието на пътищата. Шофьорите на камиони му спираха, тъй като беше доста едър и можеше да им помогне, ако има нещо за товарене и разтоварване по пътя, а пък нямаше вид на нехранимайко. Първото им впечатление бе, че Харолд изглежда свестен. За последен път спря камион близо до изоставената база Кейп Канаверал. Шофьорът бе натоварил железни и дървени отпадъци и се надяваше да ги продаде или замени с храна. С него измина останалата част от пътя до Маями.
Маями изглеждаше още по-зле, отколкото Харолд очакваше. Високите здания по булеварда „Флаглер“ представляваха осаждени бетонни клетки, опожарени, изтърбушени и оголени. Хората по улиците бяха потайни, мургави и облечени в парцали. Т-вирусът е бил наистина особено страшен тук. По улиците имаше трупове. Дори палмите бяха провиснали и изглеждаха уморени и готови да се предадат. Беше много потискащо да се види, че и на север бе толкова зле, колкото и на юг. Но нямаше как. Той отиваше в Есмералда, където бе Ловният свят и човек можеше да спечели пари.