Озовал се, макар и случайно, в безпрецедентно от раждането на цивилизацията състояние на мир, светът като цяло реши, че моментът е подходящ да бъде оставено всичко така, както е, да се прекрати натискът по скъпите стари национални интереси и да се даде възможност на част от радиоактивните отпадъци, разположени от нетърпеливия двадесети век, да се освободят от част от изтичащия си полуживот, без да бъдат добавяни нови.
Време бе да се даде почивка на атмосферата, шанс на планетата и на хората да си поемат въздух.
Време бе да се държи здраво, много-много да не се шава, просто да си стоиш на мястото.
Оттук възникна и периодът, наричан с различни имена: Примирието на умората, Времето на големия застой и Началото на новото средновековие.
Появи се една странна статистика: по всичко изглеждаше, че мъже в най-хубавата си възраст, млади хора, които вече не падаха убити в разцвета на младостта си в една или друга безсмислена война, търсеха други начини да бъдат убити.
Като че ли част от населението изпитваше потребност да се избива периодично ако не по една причина, то по друга или пък съвсем безпричинно.
Това бе безразсъдно, но неизбежно. Иначе как да си обясним огромното благосъстояние на място като Ловния свят?
13
Точно когато се канеше да влезе в хотела, Харолд чу човешки крясъци и бързия плясък от стъпките на тичащ човек. Огледа се и видя един мъж, който тичаше по тротоара към него. На около половин метър след тичащия имаше друг мъж, който го преследваше. Вторият мъж държеше пистолет.
В момента, в който първият мъж профуча край Харолд, вторият стреля. Харолд, притиснат здраво към стената на хотела, чу как нещо прелетя край дясното му ухо и се удари силно в гранита. Куршумът бе минал само на сантиметър от него. Той погледна нащърбеното място на стената. Преследван и преследвач свиха тичешком в една странична уличка.
Харолд влезе в хотела и отиде на рецепцията. Управителят — тъмнокож, белокос човек, облечен в омазани бели панталони и тениска, вдигна поглед от вестника си.
— Пет долара на вечер, платени предварително — каза той. — Банята е в коридора.
— Мене едва не ме убиха — каза Харолд.
— Вниманието не е излишно по тия места — отвърна управителят. — Движението е отвратително.
— Не, куршум беше.
— А, Ловците — каза управителят и направи жест, който можеше да означава: „Момчешки им работи“. — Искате ли стая? Подпишете се тук.
Стаята беше малка, с бели пердета, сравнително чиста, с едно легло и мивка. Двойната стъклена врата на терасата гледаше към покрит с калдъръм площад със статуя по средата.
Харолд си взе раницата и отиде по коридора в банята. Той изтърка мръсотията от себе си, изкъпа се, обръсна се, след това изпра костюма си и се преоблече в джинси и синя работна риза. Върна се в стаята, намери закачалки и провеси нещата си да се сушат.
В стаята имаше телефон. Харолд извади късчето хартия с номера на Нора от протъркания си портфейл. Трябваше да се свърже първо с телефонистката на хотела, която, както му се стори, не отговори цяла вечност, но накрая разговорът му бе приет.
— Нора? Ти ли си?
— Кой се обажда?
— Познай.
— Хайде да не си играем, Франк, ти ли си?
— По дяволите, Нора, нима наистина искаш да кажеш, че не знаеш кой се обажда?
— Харолд? Наистина ли си ти? В Ловния свят ли си?
— Така ми се струва — отвърна Харолд.
— Но как така… Няма значение, можем да си поговорим за това по-късно. Ще дойдеш ли у дома на чашка?
— Иска ли питане?
— Хайде, идвай.
Тя му обясни как да стигне.
Навън по улиците тълпите бяха гъсти, а във въздуха се носеха миризмите на пържено олио с подправки, на печено месо, сладко-киселите изпарения на виното и слабият натрапчив аромат на кордит6. Хората, край които минаваше, бяха невероятни. Облечени бяха във всевъзможни дрехи, сред които кожи, бански костюми, гръцки туники, римски тоги, ренесансови шапки, индиански препаски и туркменски халати. Имаше и други костюми, които Харолд не можа да разпознае. Това място беше наистина странно, точно както казваха хората. Но благоденстваше и на Харолд тази гледка му бе приятна. Той никога не беше виждал толкова чисто, бляскаво място. По тротоарите бяха насадени дървета и ти ставаше приятно отново да ги гледаш. Харолд бе чувал, че на острова имало цяла гора, и му се искаше да я види.
На няколко пъти му се наложи да пита за пътя, но най-накрая стигна до малкото площадче с фонтана, което Нора му бе описала. Намери входа на сградата с характерна каменна арка. Той влезе, качи се по каменните стълби на втория етаж и позвъни на първата врата вляво.