Те си довършиха вечерята и Харолд изпрати Нора до дома й. На вратата Нора го попита:
— Искаш ли да отседнеш тук, Харолд?
— Мислех си, че никога няма да ме попиташ.
— Не можеш да продължиш да плащаш за хотели. Имам една стаичка отзад, която можеш да заемеш. Ще ти дам ключ и ще можеш да влизаш и излизаш, когато пожелаеш.
— Ще ти бъда много благодарен — каза Харолд. — Платил съм си хотела за една вечер, така че мисля да преспя там, за да наглеждам багажа и да се изкъпя още веднъж. Но ако може, утре ще се пренеса.
— Влез за малко. — Тя му даде ключа. — Харолд, мене често ме няма. Знаеш как е.
— Не се притеснявай за мен, Нора. Няма да те съдя, с каквото и да се занимаваш. По пътя насам застрелях едно куче, прострелях един тип в рамото, а съвсем скоро ще върша и по-лоши неща. Просто такъв е животът.
— Не бързай да се записваш в Лова — помоли го Нора. — Процентът на смъртност сред новаците Ловци наистина е много висок.
— И все пак трябва да се започне отнякъде.
— Това е истината — потвърди Нора някак сурово.
16
Майк Олбъни паркира откритото си бяло ламборджини, махна за поздрав на една хубава съседка с тригодишно дете в количка и се насочи към входната врата. Огледа се на двете страни от обикновена предпазливост: случвало се бе семействата на починалите Жертви да си отмъщават на Търсача, макар че подобно действие бе в разрез с гражданските и моралните закони. Като не забеляза нищо подозрително в близост, той бързо отключи вратата и се вмъкна у дома.
Тереза, съпругата му, беше в стаята във флоридски стил и гледаше телевизия. Беше пуснала „Дневникът на марсианската колония“, всекидневно предаване, което се излъчваше директно от станцията на Марс, приемаше се от релейните станции и се предаваше по кабелните телевизионни мрежи. Подробностите от всекидневието на екзотични места очароваха Тереза. Тя имаше огромен запас от търпение. Можеше да седи с часове и да гледа как растат доматите в задния двор. По-голямо търпение от това едва ли има.
Как мина днес? — попита Тереза.
Олбъни се тръшна на стола си. Цялото му перчене и лустро, които демонстрираше пред света, се изпариха.
— Взех някакъв тип на летището. Може да реши да ловува и ако го направи, ще ме приеме за Търсач.
— Но това е чудесно — каза Тереза. — Ами онзи, на когото си Търсач в момента?
— Джефрис? — Той се пооживи. — Днес си почива. Твърди, че не може да ловува, когато е настинал. Но за утре съм му подготвил великолепна засада. Ще й видим сметката на Жертвата му, не се притеснявай.
— Бива ли го този Джефрис?
— Има едно успешно Убийство до този момент. Но казват, че било чиста проба късмет, улучил другия с рикошет.
Тереза въздъхна:
— Ама и ти ги избираш едни…
— Не аз избрах Джефрис. Той ме избра. Налага се да търся за всяко едно от тези момчета, докато не намеря някой, който да извърши свястно Убийство, и да получим някаква парична награда. Не се тревожи, чуваш ли?
Тереза сви рамене. Олбъни си наля чаша вино. Той бе един силно обезпокоен човек, в чийто живот нищо не вървеше така, както трябва, и всичко се рушеше.
Майк Олбъни бе тридесет и шест годишен, родом от Дорчестър, Масачузетс. Баща му Джанкарло, имигрант от Кастелмаре, Италия, беше механик в Провидънс, преди да се премести в Дорчестър. Джанкарло и Мария Олбъни имаха шест деца. Майката на Олбъни работеше в близката пералня на Непонсет авеню. Братята и сестрите му сега живееха в различни части на Съединените щати — по-точно четиримата оцелели от тях. Анжело бе убит при опит за обир на банка в Шайен, щата Уайоминг, а Тито почина при автомобилна катастрофа близо до Су Фолс.
В детските си години Майк прояви талант в организирането на дребната престъпност. Живееше си добре в южната част на Дорчестър и Бостън, докато не хванаха един от бандата му — Лонигън Бясното куче — при обир на магазина за обувки на Том Маккан в Бруклин и той не прие да стане свидетел на обвинението в замяна на гаранция за неприкосновеност пред съда. Майк научи за това по своите канали точно навреме, за да успее да се измъкне от града. В Ловния свят пристигна през 2081 година.
След поредица от случайни работи Луиджи Ванили, опитен стар Търсач от Сицилия, го взе за ученик. Когато Ванили бе застрелян при един спор със съсед по повод прасковата, която растеше в двора на съседа, но чиито клони надвисваха над имота на Ванили, Тереза наследи списъка на клиентите, бялото „Ламборджини“ и къщата. Тереза и Майк вече си бяха дали дума и скоро се ожениха.
През първата си година като Търсач Майк отбеляза бляскави успехи. Второто му Убийство бе специално записано в аналите. А после му се падна късмет да го наеме великолепният убиец Хулио Санчес от Коста Рика.