— Пази се, а! — каза Алън.
— Добре, ще внимавам — отвърна Харолд.
— И поздрави Нора от мен.
— Добре.
Поседяха още малко, гледайки как слънцето се скрива зад планините, а светлината се отцежда по небето и хладната самота на Севера ги обгръща. Вечерта се спуска величествено в Адирондакските планини. На Харолд му мина през ума, че може би никога вече не ще види тази гледка. Други — да, но не и точно тази.
3
На следващия ден Харолд потегли от Кийн Вали със своя „Смит & Уесън“, тридесет и четири патрона и двеста седемдесет и шест долара, които бяха успели да му съберат за разходите. Въпреки че още бе септември, във въздуха се носеше хладовината на приближаващата зима — зимата, която в горната част на щата Ню Йорк идва така бързо след есента, сякаш са едно и също.
Беше побрал всичко в една раница. Пистолетът висеше окачен на колана му, а патроните бяха в десния джоб на панталона, за да са му подръка. Облечен бе в единствения си костюм — стария, тежък, почти неизтриваем костюм от шевиот на чичо му Люк, който почина миналата зима от Т-вируса.
Погледна за последен път към планините, искрящи на ранната сутрешна светлина на слънцето, и пръснатите тук-там дървета, оцелели от последната болест, и метна раницата си в кабината на камиона на Джо Билинг. Беше си взел довиждане предишната вечер. Потеглиха, но той дори не погледна назад.
Джо Билинг отиваше до Гленс Фолс, за да вземе части за тракторите на фермерската кооперация. Ставаше все по-трудно да се поддържат старите трактори „Маккормик“ в движение, а реколтите бяха толкова бедни, че почти и не се нуждаеха от тях. Но и конете, и мулетата не достигаха, а нововъведените якове още не се бяха възпроизвели в достатъчно голям брой.
Човешкото късогледство най-после бе надвило Америка през двадесет и първия век. Горите бяха измрели. Житните култури не раждаха поради прекалената селекция. Земята на Америка бе осеяна с отровни местности, където са били изхвърляни радиоактивни отпадъци и химикали. Почвата в по-голямата си част се бе отказала от усилията да се регенерира. Дори въздухът като че ли се разваляше. Работа нямаше, защото никой нямаше пари. Техниката се чупеше, а също и машините за поправяне на машини. Нещо повече, желанието да се оправят нещата като че ли бе изчезнало.
Студената война все още съществуваше и нациите от време на време размахваха саби една срещу друга. Но никой вече и пет пари не даваше за това. Много хора се надяваха просто да им пуснат проклетите бомби и всичко да свърши. Та нима това може да се нарече живот? Колкото по-скоро свърши — по-добре. Защото добрата стара земя отиваше по дяволите.
Не е трябвало да изсичат горите. Трябвало е да направят нещо срещу киселинните дъждове, докато все още е можело. Харолд помнеше времето, когато по кафявите Адирондакски планини все пак имаше някаква зеленина. Правителството се бе загрижило за екологията преди около петдесет години. Но вече беше прекалено късно, пък и нямаше достатъчно пари. Земята е просторно място и издържа на почти безкрайни злоупотреби, но този път хората бяха прекалили.
Почти не бяха останали животни из голата пустош, която представляваха някогашните диви гори. Отначало бе изчезнал едрият дивеч в Америка и Африка. А после и останалата част от деликатно балансираната екологическа система се бе пропукала по шевовете.
Някога плодородните прерии и савани изсъхнаха и издухани от ветровете, се превърнаха в пустош. Пустините се увеличаваха, а бедите се трупаха по-бързо, отколкото човек може да ги преброи. После дойде грипната епидемия и другите болести. Оцелелите се ровеха из западащата Америка и се опитваха да се задържат на повърхността в очакване на по-добри времена. Но щеше ли да има такива? Никой не разчиташе на това.
Смъртта бе изписана навсякъде по лицето на северноамериканския континент, смърт чрез глад и смърт от болест, смърт при безкрайно разнообразните злополуки, които човечеството само̀ си навлича.
И все пак имаше повече хора, отколкото земята можеше да изхрани. Човешката раса бе надхвърлила себе си и бе извън възможностите й да се самоизхрани. Всеобщото измиране бе неизбежно. Но от това смъртта не ставаше по-лека. Тя беше толкова честа и повсеместна, че не можеше да не изникнат места като Ловния свят, където — парадоксална реакция на ужаса на времето — хората ръкопляскаха на смъртта, плащаха на други хора, за да им я изиграят, и награждаваха оцелелите.