— Не е за нас! Тръгнали са срещу агрианите. Оплячкосали им някакъв лагер.
И продължи в радостен галоп да отнесе успокоителната новина. Нека агрианите се оправят сами. Ако римляните бяха нападнали Медика, ония щяха ли да й помагат?
Саине стисна зъби. Значи, не можеше да разчита и на римляните? Ала въпреки всичко не се отчая. Пък и нямаше друг избор. Тръгнала бе веднъж.
Скоро достигна второ село. Така беше в някогашна Тракия. Всяко село с отделен порядък — според рода, според природата, според обичая. Позна го, защото знаеше, че е тук. Чужденецът би го отминал. Не би забелязал под засадените храсти вкопаните землянки с един-единствен отвор отгоре — и комин, и вход, през който по изправената дървена стълба хората влизаха и излизаха. До землянките се виждаха няколко хамбара, ями и големи делви, още незатрупани с изкопаната пръст.
Това беше общината на ктистите — мъжете безбрачници, които доброволно се бяха отрекли от всички радости в живота, за да постигнат съвършенството. Земята, стадата, землянките — всичко у тях беше общо, на всички.
Ето и сега те седяха на общата трапеза под стария дъб. Ктистите не ядяха месо. Затова и в селото им не се виждаха прасета. Хранеха се само с мляко, сирене, мед, хляб и плодове. Работеха и се молеха, подготвяха душите си за Вечния живот.
Сбелсурд и Дионис не можеха да съжителствуват редом, ктисти и менади се хулеха взаимно. Ала сега Саине пристъпи покорно към тях. Като удавник беше готова да се хване и за змия.
Всички едновременно се обърнаха гърбом към нея. Нямаха право да гледат жена.
— Благочестиви — рече тя. — Помогнете на една Дионисова служителка!
Най-старият се обърна към съседа си, леко приведен як селянин с посребрена коса:
— Тарула, говори ти с нея!
И Тарула я запита, без да се обръща:
— Какво искаш?
— Един кон. Да стигна навреме там, за където съм тръгнала. Пеша няма да сваря.
Не помисли дори да им иска друга помощ. Тук беше братството на несъпротивата. Те приемаха покорно всеки удар на живота. Нямаха дори оръжия. Посрещаха с кротост и приятел, и враг.
Тарула посочи с пръст десетината катъра, които пасяха край селището.
— Не те питам защо ти е. Щом като една жрица на Дионис е стигнала дотам, че да чака помощ от ктисти, значи е важно. Вземи си който поискаш!
Тя се поклони към гърбовете им, припна към поляната и се метна върху животното, което й се стори най-издръжливо. Препусна. А сърцето й биеше болезнено в гърдите — от страх заради Спартак, от страх заради нея самата, която се намъкваше в бърлогата на вълците, от страх най-вече заради това, което си бе наумила — да вкара вълците в кошарата.
Ала вече нямаше друг избор. Заради живота на Спартак беше готова да пожертвува и себе си, и Медика.
Най-сетне отгоре, от последното било, Саине зърна лъскавата лента на Стримон. Още по̀ на запад, в омарата на заника, лъщеше Плиткото езеро, сред което се чернееше като остров наколното жилище. Тия села бяха най-защитените. Издържат на дълга обсада. Трудно може да ги нападне враг с лодки, дълго се изтрайва на обсада в него — вода и риба колкото щеш.
Девойката отмести поглед наляво, към юг. И там в далечината, в завоя на реката, видя тъмния квадрат от прясна пръст, натрупана между палисадите на римското укрепление.
Префектът се забавлява
Маркус Красиниус Алвио, новият префект на кохортата, нямаше настроение. Напуснал бе удобствата и развлеченията на Рим, непрекъснатите му пиршества и любовни приключения, само за да оправи сметките си, да изплати дълговете, що бе натрупал за три години безгрижен живот, след като се бе принудил да продаде и робите си. А римлянин с по-малко от десет роби е вече бедняк. Богатството му и преди това бе намаляло много. Проклетият Сула, диктаторът, който до края си не можа да се отърве от гнусната си болест, не бе пощадил и баща му, както не пощади никого от привържениците на победения Марий. Вмъкнал бе и него в проскрипцията, в черния списък на ония, които бе намислил да погуби, за да им заграби имотите. Така беше тогава — който убиеше записания в проскрипцията нещастник, получаваше голяма награда. Робите така откупуваха свободата си. С отнетите имоти Сула бе оземлил сто и двадесет хиляди свои ветерани, а четиридесет хиляди роби бе освободил. И всички те, наричани вече Корнелиевци, представляваха стоманената му опора дори до смъртта му. Тогава в тия мрачни времена бе натрупал богатства и влияние бащата на вечния Маркусов съперник — в състезания, в любовни похождения и избори, — бащата на Гайус Салвариус Астрагал. Така стана, че именно от него Маркус Красиниус трябваше да иска заем. А без залог никой не дава ни ас. Без лихва — също. Та нали и неподкупният Цицерон вземаше петдесет процента лихва годишно за заемите, които раздаваше? Ей тъй, докато Маркус Красиниус се усети, имотът му премина у Астрагал.