— Защо е дошла?
— Да говори с теб.
Маркус махна с ръка.
— Доведете я!
И се прибра вътре. Отпусна се в леглото.
Но скочи начаса, когато стражите въведоха облечената в сърнешка кожа красавица. Хубостта, благородното й държание, сподавената тревога в очите неволно предизвикаха у него чувство на уважение. С добре усвоен жест той я покани да седне на столчето до него. И сам застана насреща й, след като заръча да й донесат храна. Беше забелязал колко уморена и гладна е гостенката му.
После, припомнил си напълно етикета на Рим, поставил ръка пред устата си, защото иначе е неприлично, Маркус Красиниус се обърна към нея:
— Бъди добре дошла! Тук, в лагера, не мога да ти предложа нещо по-добро. Римският военачалник като простия легионер, докато е в поход, яде само овесена каша и ръжени сухари. — След това запита: — А ти коя си и за какво ме търсиш?
Видял, че тя не разбира латинската му реч, той повтори въпроса си на гръцки. Всеки римлянин от добро семейство е длъжен да владее и този език. Нали затова елините се хвалеха, че макар и победени от Рим, ще победят Рим с културата си?
— Аз съм Саине — отговори девойката. — Жрица при оракула на Дионис в планината Орбел.
„Служителка на Дионис-Бакхус! — помисли си Маркус. — Менада!“ Толкова бе слушал за Дионисовите оргии. И ето, пред него стоеше не някоя проста вакханка, а жрица!
— Каквото пожелаеш, ще бъде изпълнено, ако не е насочено против дълга ми като воин и римлянин.
Без да се докосне до храната, Саине пристъпи направо към целта си. Разправи му всичко: от тръгването на Спартак за Атина до изречената от Котис воля на Сбелсурд.
— Син на резоса! — повтори на себе си префектът. — Толкова ли вярва Мокапор на жреца си? Че дори сина си да пожертвува?
Всеки обича да се подиграва на чуждото суеверие.
Саине усети съчувствие в гласа му. И побърза да дрбави:
— Сбелсурд не е наш бог. Чужд бог е той, на далечните даки и гети, на дентелетите. Лъжливи са жреците му у нас. Лошо се говори и за жреца Котис.
— Какво се говори, Саине?
— Че изпраща при Сбелсурд само враговете на резоса.
— И сина му ли?
Тя вдигна рамене.
Маркус Красиниус се замисли. Мисли дълго. Той беше човек на своето време — време, когато се рушаха старите религии и се раждаха нови, когато умираха старите богове, а върху пиедестала на всеки от тях се изправяха десет нови. Когато едни от хората, преситени от живота, се отдаваха на атараксията — пълното вътрешно равновесие, без вълнения и без злоба, откъсвайки се от живота. А други мечтаеха да се слеят с Единствения бог — Световния разум. Маркус Красиниус се луташе мъчително от една крайност към друга, от едно учение към друго. Ту смяташе, че за родения римлянин нищо не подхожда повече от гордата поза на стоиците; ту още на другия ден това отричане от себе си, от най-сладките страсти, му се струваше жалко и обидно. И той преминаваше изцяло към другата крайност — насладата, която според хедонистите представлява най-висшето благо, а стремежът към нея — цел в живота. След това съвсем неочаквано вниманието му се насочваше към надеждата на питагорейците за безсмъртието на душата и хармонията на числата, която обуславя съществуването на Вселената. Понякога замечтаваше за идеалната Платонова държава, която ще се ръководи от философите; после изведнъж разбираше, че по-скучна уредба от нея не би могла да съществува. Подиграваше се с гаданията на авгурите, които по птичите курешки опитваха да гадаят за най-великите събития, а не можеше да се отърве от гъгнивите предсказания на скитащи ясновидци.
Той вдигна поглед.
— Спартак има ли много приятели?
Саине кимна.
— Обичат ли го хората?
Тя пак потвърди.
— Медите предпочитат Спартак пред баща му.
Колебанията на префекта се бяха свършили. Той вече бе решил за себе си. Не биваше да изпусне тоя случай. Най-голямата слабост на непобедимите траки беше раздорът. Нямаше по-благодатна страна, където с по-голям успех да се приложи старата римска мъдрост „Разделяй и владей!“. И тоя път всичко издаваше разкола. Рим трябваше да се възползува от него. И ведно със славата за Рим Маркус Красиниус да спечели слава и за себе си. Да спечели и още нещо.
Големият пълководец се познава по това, че умее да хване случая, когато му се представи. Без да мисли много, без умуване, дръзко, дори предизвикателно.
Ако Маркус Красиниус тръгнеше открито срещу Ямфорина, медите щяха да му устройват клопки и засади на всяка крачка. Сега, воден от тракийка, която знаеше и най-затънтените пътечки, той можеше да ги изненада. Предполагаше, че отнесената от Дизатралис вест ги е успокоила. Безгрижно се бяха отдали на подготовката за зловещото си тържество. А изненадата, когато е пълна — това е равно на победа. Имаше само една опасност — самата жрица да ги отведе в капана. Затова от предпазливост още при първото подозрение той щеше да я убие. Щеше да раздели кохортата на манипули така, че да не попаднат едновременно в засада. Който не рискува — не печели. Маркус Красиниус щеше да рискува, но с разум и предвидливост. Тъй както би сторил и самият Александър.