Той посегна към ръката на младата жрица.
— Саине, аз ще спася Спартак!
Тя го погледна с топлина, с доверие и благодарност.
Окуражен от тоя поглед, той посегна да я притегли към себе си.
— Но ти трябва да ми се отплатиш, Саине!
Девойката се дръпна назад. В същия миг на входа застана старият легионер.
Префектът пристъпи към нея с победоносна усмивка, посегна повторно.
И внезапно отскочи назад. Едва сдържа зад стиснатите зъби вика си на ужас. Изпод кожената й дреха се бе подала една люспеста главичка, която изсъска заплашително, опипвайки въздуха с раздвоено езиче.
Пепелянка!
Той я позна по черния зигзаг на гърба и рогчето на муцунката. Тракия беше блаженото място, където някога живеели боговете, където се бе излекувал куцият Хефест, след като Юпитер го хвърлил от висините. Ала в тая блажена земя змиите като че ли бяха повече от всички зверове и всички птици заедно.
Маркус успя да се овладее. Той беше истински римлянин. Дори се усмихна.
— Води ни, Саине! Не се бой!
А в себе си бе решил да пречупи волята на тая дива жрица.
Жертвоприношението
Ямфорина не би могла да побере хилядите мъже и жени, които се бяха стекли от близо и далече да изпратят в дългото пътуване сина на резоса. Дървената скеля, от която щяха да го хвърлят върху копията, беше построена върху възвишението сред поляната на юг от града. Оттам почваше мрачната борова гора, която застилаше с тъмнозелената си зейра стръмното било на Орбел. Скелята, висока три човешки ръста, беше обвита с разкошно конопено платно. По цял свят се носеше славата на тракийките, които от тия груби влакна тъчаха платове, неразличими от скъпоценните материи, изтъкани от нишките, с които морските миди се прикрепват към скалите.
Ограденото с въже място, колкото за едно селско хоро, беше съвсем празно. Зад въжето тежковъоръжени войскари с тракийски шлемове, подобни на бакърени качулки, и с кръгли щитове-пелти едва възпираха притискащата се зад тях тълпа. Личаха само трите ясенови копия с широки медни накрайници, на които трябваше да се наниже божият избраник.
Наблизо цвилеха конете, запрегнати в царската колесница на Спартак. А върху нея бяха натрупани оръжията и посъдината, изкована от злато и сребро, с които душата му щеше да се отправи за Блажените полета. Двама роби стискаха поводите на буйните жребци. Личеше си, че едва се държат на крака от упойката, която им бяха дали. При погребението щяха да ги изгорят на погребалната му клада ведно с конете, за да му прислужват и след смъртта. Ако покойникът беше женен, тая участ щеше да сполети и любимката му. Ако ли пък жените му бяха повече на брой, те щяха да се скарат, истински или привидно само за пред хората, за голямата чест да го придружат и Отвъд.
Недалеч от жертвената площадка, до потока, който шуртеше в изровеното си през поляната русло, бяха накладени огньовете, на които се печаха закланите волове и овни. Натрупани като кръстци, чакаха реда си издути мехове с вино. Когато Великият конник вземеше душата на Спартак да я отнесе при Сбелсурд, народът щеше да се отдаде на радостно пиршество. Радостно: първо — защото такъв момък като него, умен и смел, беше способен да изпроси от Повелителя закрила срещу надигащата се заплаха и второ — защото самият Спартак щеше да се е избавил вече от всички страдания на тоя свят. Траките, които се радваха, когато техен близък се отърваваше от земните мъки, имаха много повече основания за веселие тъкмо сега, когато с придобитото си небесно блаженство Спартак щеше да помогне и на Медика.
Но въпреки всичко в очите на хората не личеше очакваното доволство. Лицата бяха навъсени, юмруците свити. Глух ропот като бръмчене на кошер се носеше откъм множеството и караше стражите да се обръщат все по-заплашително, да стискат по-яко копията. Надигаше се едва сдържана враждебност. На народа, който и без това с потискан гняв и недоволство беше приел натрапения му нов бог, вече почваха да дотягат отскорошните жестоки обреди. Трудно му беше да се раздели с божествата, с които бяха живели деди и прадеди — по едно божество пазител кажи-речи за всяко село и за всеки род, — за да ги замени с един бог вседържател, какъвто искаше да бъде и резосът.