Изведнъж множеството се обърна назад. Дочу се игрива музика. Откъм града се зададе тържественото шествие. Отпред вървеше заместникът на Котис, вторият жрец на Сбелсурд, следван от служителките на Ямбадула, посредничката между хората и Сбелсурд, на Бендида, на Асклепи, Джерман, Великия конник и Арес. Липсваше само Мукатралис, жрецът на Дионис. Може би не бе дошъл от старческа немощ — всички знаеха това; може би и от религиозна ревност — всички помнеха и другото, че тъкмо той се бе противил най-яростно на новата вяра.
След тях пристъпваше с вирната глава, облечен от главата до петите с бяла наметка, с венец от златоковани лаврови листа, синът на резоса. Обикновено преди тържеството пратениците до Сбелсурд биваха упоявани със сок от макови кутийки, та да не покажат малодушие в последния миг. Спартак бе отказал решително това снизхождение. Съзнателно и самоуверено бе тръгнал по определения път. Щом като баща му не се бе противопоставил — значи тъй трябваше да стане. Имаше някакъв смисъл, дълбока подбуда, в която той, все още незрял младеж, не можеше да прозре. Никой няма право да се съмнява във волята на бащата. Тъй беше и при елините, и при римляните, не можеше да бъде иначе при траките. Бащата дава живота, бащата е властен да го отнеме.
Подир обречения, пристъпвайки в унисон с песента, следваха свирачите със своите гайди, кавали, магадиди, лири, сиринги и бумтящи тъпани. Зад тях вървяха благородниците начело с облечения в бял траур резос, придържан под мишници от двама слуги, не толкова поради старческа слабост, колкото за господарска тежест. Шествието завършваха съпругите и дъщерите на аристократите, облечени с дълги пъстроцветни рокли и отрупани с венци и диадеми, чудновати фибули и тежки обеци, с огърлици от мъниста и безброй копчета — всичко от чисто злато.
Тълпата се отдръпна да им стори път. Жреците застанаха отдясно на жертвената тераса, свирците — отляво, а Спартак и четиримата му другари — в средата.
Тогава от свъсеното небе заваля дъждът — отначало ситен, лек като мъгла, който после се засили, наедря, зачести. Земята подгизна. От боровете заръсиха едри капки. Но хората не се разотидоха, увиха се по-плътно в зейрите, нахлупиха гуглите и лисичите калпаци.
Музиката гръмна. Спартак отхвърли бялата наметка и се впусна в бойния танц. Последваха го четиримата му другари: Дизатралис, Битус, Реметалк и Раскупор, удостоени с великата чест да го хвърлят върху копията, за да го отправят при бога. Ако Спартак не умреше отведнъж, вторият пратеник щеше да бъде избран измежду тях. Те играеха буйно, всеотдайно, тъй както се играе пред истинско сражение. Това не беше танц при пиянско тържество, с който целиш само да освежиш задрямалото си тяло. Сега, както и пред боя, щеше да има жертви. Само че докато при истинския бой никому не е известно кого ще посочи богинята главорезка, сега всички знаеха обречената жертва.
Изведнъж свирнята секна. Играчите се заковаха като статуи. И само задъханите им гърди издаваха, че са живи хора. Жрецът на Сбелсурд удари в мократа земя с позлатения си жезъл.
— Настъпи часът! — рече той. — Пригответе се, меди! Пожелайте на вашия посланик дързост и вяра в дългото странствуване!
Тогава Спартак се огледа. Ала не видя човешкото множество, което ръмжеше като хилядооко чудовище, не видя скелята и забучените копия. Погледът му се зарея нагоре, към поръсените с първия сняг върхари. На юг се надигаха страховитите зъбери на Орбел, на север — мощната грамада на Донакс, на изток — загладените била на Родопа, а на запад, към Стримон — снижаващите се склонове на Донакс и Орбел, които сякаш протягаха ръце за прегръдка през равнината.
И му стана тъжно. Чувал бе — Отвъд, там където щеше да се отправи след малко, почва истинският живот. Там няма болка, няма мъка и раздяла. Там, във вечността, в блаженството, няма зверове, няма вражи нашественици, няма мечове и отрова, завист и омраза. И все пак трудно му беше да се раздели със сенчестите усои на Орбел и Донакс, с пенливите им ручеи, с приятелите, с хората въобще — и добри, и зли… Та нали от всяка поляна пазеше скъп спомен, кажи-речи от всяка скала, от всяка падина — ту удачен лов на глиган, ту дива гонитба на освирепял тур, ту победна битка над нашественик, ту весел гуляй с другари…
Така унесен, той не дочу заръките на жреца. И му стана някак неудобно, дори посегна да го спре, та да му ги повтори. Ала навреме се спря. Та той и без това знаеше какво да каже на Сбелсурд или който и да е на неговото място — да даде сплотеност на траките. Само туй. Тогава те сами щяха да се оправят с другото.