Момъкът слушаше, разтреперан от напрежение, а сякаш нищо не чуваше.
Със сетни сили тя продължи да нарежда:
— Още тогава, след твоето раждане, резосът искаше да те погуби… Но аз го заплаших… Че ако посегне на теб… ще разглася всичко… И той се побоя… Да не се разчуе позорът му…
Пое дълбоко дъх:
— Остави те жив… Призна те за син… А на Котис отмъсти. Прикова го в пещерата… С вериги…
Спартак тутакси си припомни червените белези върху глезените и китките на нещастника.
— Отмъщаваше си… А пък аз не можех да попреча… Пазех поне теб… Все се надявах, че лошото ще те отмине… Когато те изпрати в Атина, знаех, че иска да се отърве от теб… И аз, колкото и да ме болеше, пожелах същото… Но ти се върна… Какво е станало после… Научих само последната му подлост… Да те убие… И най-гнусното… Присъдата да произнесе родният ти баща… Постигнал бе отмъщението си…
Тя едва дишаше. И все пак намери сили да добави:
— Върви! Намери баща си! Доведи го! Да го видя…
Спартак поклати глава.
— Ще стоя при теб! Не мога да те оставя сега!
Хегезипила поклати глава.
— Аз или ще оживея, или ще умра… Както реши Конникът — носачът на душите… Ако ти не го превариш, ако не спасиш баща си, Мокапор ще го погуби… Знай…
И Спартак се реши. Реши се само заради молбата в майчините очи. Слисан от всичко, което бе чул, той все не можеше да приеме за свой баща омразния на цялото племе първожрец.
Пред вратата го чакаха приятелите му. Той реши да не крие нищо от тях.
— Научих, че Мокапор не е мой баща!
— Цяла Медика го знае — отвърна Дизатралис.
Спартак ги изгледа с укор.
— И никой да не ми го каже?
— С нашия заговор ние го доказахме! — отвърна Битус.
Спартак махна с ръка.
— Това сега няма значение! По-важно е да спася баща си. Кой ще дойде с мен?
Без да отговорят, всички надянаха броните, опасаха махайрите, грабнаха пелтите и копията и го последваха.
Саине влезе при майка му с билки и отвари да помогне, ако не е станало много късно.
На стъгдата пред двореца сред облечените в желязо телохранители стоеше Маркус Красиниус Алвио.
— Салве, резосе! — поздрави го той с вдигната по войнишки ръка.
Спартак пристъпи към него.
— Благодаря ти, че ме спаси от смъртта! Можеш да бъдеш горд, че с бързината и решителността си осуети едно престъпление.
— Благодари на прекрасната вакханка! — усмихна се префектът, — която ни доведе.
Спартак посочи с широк замах пред себе си.
— Бъдете ми скъпи гости! Чувствувайте се в двореца и в града ми като у дома си! Всяка къща, всеки стопанин ще се радва да ви докаже тракийското си гостоприемство!
— А ти, резосе, къде отиваш?
— Да спася истинския си баща. Да се разправя с неговия мъчител, с тогова, който поиска да унищожи и мен.
— А не бих ли могъл да ти помогна и аз?
Спартак се поклони с достойнство.
— Сега си почини като гостенин! Не са тракийските планини пригодни за римските легионери. Благодаря ти за това, което стори досега! Отсега аз сам ще се справя с врага си.
Възседна коня и препусна към крепостната порта, последван от стотина конници — малцината, които не бяха избягали в планината при идването на римляните.
Смъртта на първожреца
Пещерата се огряваше само от едно лоениче, чиито бледи сияния трепкаха по стените и люлееха разкривените сенки на влезлите хора. Върху купчина мръсна слама седеше облечен в дрипи с вериги за ръцете и нозете, със сплъстени коси Котис, старият жрец на Сбелсурд. Очите му, зачервени, мигаха непривикнали към светлината. Но лицето му, сякаш издялано от орехово дърво, не трепваше пред мъчителите.
Сложил ръце на кръста, Мокапор го гледаше присмехулно и дръзко.
— Е, първожрецо! — прекъсна той накрая тишината. — Знаеш ли защо съм дошъл?
Котис мълчеше.
Резосът се усмихна.
— Най-сетне дойде денят на моето отмъщение.
— А до днес не отмъщаваше ли? — прекъсна го с дрезгав глас затворникът.
— Не! До днес само се подготвях.
Неволна сянка премина по лицето му. Той напрегна сили и изрече думите, които бе обмислял на път за пещерата:
— Ти уби сина си!
Жрецът гледаше с дръзка недоверчивост.
— Така е, развратнико! — натърти Мокапор. — Онзи ден по моя заповед ти самият определи Спартак за посредник със Сбелсурд.
Непроницаемото лице на Котис внезапно омекна, удължи се. Очите му се разшириха.
— Лъжеш! — изхриптя той.
— И днес, както е обичаят, твоят син, омразният плод на престъпната ти любов, замина при Сбелсурд с три копия в гърдите.
Той преглътна. Ех, де да беше така! Но се овладя. Ако не на сина, трябваше да отмъсти поне на бащата. Дори с лъжа.